Но като я наблюдаваше сега, откри у нея неща, които не бе забелязал преди. Беше гъвкава, грациозна и жизнерадостна. Не, това не беше щерка на кръчмар. Тя беше като принцеса от приказките, също като в онази история за момичето, отгледано от дърваря… Худ пое дълбоко въздух, защото изведнъж осъзна и още нещо: нейното име беше Роуз. Роуз Маруд…
Мелодията на сонета звънна в самата му душа.
Посещението на Никълъс Брайсуел в „Завесата“ бе кратко, но то му подсказа някои несложни идеи за поставянето на „Глориана триумфант“ и той изгаряше от нетърпение да ги осъществи, фактът, че разполагаше с един пълен репетиционен ден — истински лукс, впрочем — му даваше възможност да се развихри. Наложи се да отхвърли някои от първоначалните си виждания, ала много от идеите, в това число и върховната сцена на морската битка, щяха да останат. Сега вече можеше да се отпусне. Беше решил техническите проблеми, пиесата щеше да тръгне. Поне за себе си бе сигурен, че няма да има провали.
Въпреки че бе страшно зает през целия ден, Никълъс се стремеше да не изпуска от очи Ричард Хънидю. Историята с коня беше наистина отвратителна! Нямаше съмнение, че останалите стажанти бяха скроили цялата работа. Но след тази случка те изпаднаха във всеобща немилост и атаките срещу Ричард не се повториха повече. С помощта на Семюъл Ръф и на Марджъри Файърторн Никълъс смяташе, че ще могат да опазят момчето от по-нататъшни беди.
— Дайте пак сцената с боя! — заповяда Файърторн.
— Всички по местата! — извика Никълъс.
— Няма да палим сега топа — реши актьорът. — Да си пестим барута.
— А платната, мастър?
— О, да, те ще ни трябват.
В сцените, където трупата на Банбари бе използвала за мачта дебело дърво, актьорите на Уестфийлд бяха измайсторили едно по-сложно приспособление, с помощта на което можеше да се вдига и сваля истинско платно. Мачтата бе така поставена, че да може да се върти и щом подухнеше вятър, платното се издуваше.
— Дръж здраво, Бен! — нареди Никълъс.
— Държа!
— Ти, Грегъри, заставаш до него за по-сигурно.
— Тъй вярно, мастър Брейсуел!
Драматичното майсторство на Едмънд Худ бе по-голямо от дарбата на автора на „Бог е на страната на флотата“. Докато у Бартолъмю действието приключваше с края на морската битка, „Глориа триумфант“ завършваше със сцена на палубата на флагманския кораб, така че се събираха всички по-важни герои. На борда се появяваше самата кралица на Албион и в пристъп на умиление грабваше меч, за да посвети в рицарско звание своя прославен и верен морски вълк.
Всички знаеха определените им места и Никълъс даде знак на музикантите. Питър Дигби подхвана триумфален марш, докато Нейно кралско величество тържествено стъпи на „палубата“. С високо вдигната глава и изразителна интонация Ричард Хънидю издекламира най-дългия монолог в цялата пиеса, като се опитваше да не обръща внимание на веещите се поли на дрехата си. Файърторн подви коляно, за да приеме благоговейно докосването на рицарския меч, след това целуна ръката на своята владетелка и подхвана собствения си монолог.
Но не успя да го изкара Докрай. Внезапен порив на вятъра откъсна платното от ръцете на Бенджамин Крийч. Преди Грегъри да успее да го хване, мачтата се олюля и се стовари върху сцената.
— Внимание! Пазете се!
— Помощ!
— Скачай, Дик!
Кралицата на Албибон разполагаше само с частица от секундата, за да се подчини на вика на Семюъл Ръф. Мачтата бе вече почти отгоре му, когато Ричард инстинктивно скочи от подиума на двора. Последва оглушителен трясък, но никой не пострада, макар че всички актьори стояха като ударени.
— Господи!…
— Ранен ли си, Дик?
— Мисля, че да…
— Не мърдай от мястото си! — извика Никълъс.
Той скочи до проснатия на земята Дик. Лицето на момчето беше изкривено от болка. При падането бе наранил глезена си, не можеше да стъпи. Още докато Никълъс опипваше крака, глезенът се поду.
Беше истинско чудо, че момчето успя да се изплъзне изпод дебелия ствол. Ако например, се бе спънало в костюма си, никога не би могло да отскочи. Екстравагантната красота на кралицата на Албион сега щеше да лежи размазана под мачтата. И така, Ричард бе избягнал опасността върху палубата на флагманския кораб. Но не можеше и дума да става на следващия ден отново да застане на сцената.
Ако и това не бе истинска ирония на съдбата! Другарите му се бяха опитали всячески да го отстранят, но не успяха. И ето че сега случайността направи онова, което всичките им планове не бяха успели да сторят. Един най-обикновен полъх на вятъра оваканти ролята на Глориана.