— Е, Ник, какво ще кажете?
— Мисля, че ще се справим.
— Ще се справим е слабо казано, драги! Вярно, Дики отпадна, но ще видиш какви прекрасни представления ще се получат! Обзалагам се, че всичко ще бъде отлично!
— Не е хубаво да предизвиквате съдбата с облози — вдигна предупредително ръка Никълъс.
Бяха застанали на изпразнената вече сцена на „Завесата“ и очакваха да дойде време за представлението. Изведнъж Файърторн се впусна отново да рецитира първия си монолог. Вперил очи в галериите, той заемаше ту една, ту друга поза. Никълъс моментално разбра какво прави — актьорът се опитваше да налучка къде би седяла лейди Розамунд Варли.
— Ще им дадем да се разберат, Никълъс!
— На кого, мастър?
— На Джайлс Рандолф и компания.
— Аха.
— Нали наскоро го гледахте? Как беше?
— Нищо особено. Пиесата беше направо жалка.
— Лоша пиеса с лош актьор. Ще го издухам от сцената, сър!
— Той не може да се сравнява с вас — заяви Никълъс дипломатично.
— Утре е много важен ден за нас — продължи актьорът. — Трябва да докажем веднъж завинаги какво можем. Щедрият ни благодетел разчита на нас, за да множим славата и блясъка му. Представлението трябва да е толкова добро, че да можем да възстановим претенциите си за най-високата чест: покана да играем пред двора.
— Дворът отдавна ни дължи тази чест.
Файърторн наподоби поклон, сякаш благодареше за някакви въображаеми овации. Той вече се виждаше как играе пред кралицата и нейната свита, а върху му се сипят кралските благоволения… Но Никълъс знаеше и скритата му цел — да играеш в двореца означаваше да застанеш пред малобройна, но изискана публика, в най-тесен кръг. А в този кръг бе и лейди Розамунд Варли. Кралицата на неговото сърце, поне за момента.
— Ще бъдем като в рая — усмихна се иронично Никълъс.
— Да, точно като в рая!
— Трябва да направим всичко, за да се осъществи. След като сцената беше разчистена и прибрана след репетицията, хората започнаха да се разотиват. Вярно, бе жалко, че Ричард Хънидю се размина с първия си шанс да се прослави, но представлението трябваше да се състои, това беше много важно за всички. Съперниците им от трупата на Барнаби не бяха постигнали особено блестящ успех в „Завесата“ и сега, за разлика от тях, Лорънс Файърторн и колегите му трябваше да се представят блестящо.
Дълъг и пуст бе пътят до Бишъпсгейт във ветровитата зимна нощ, ала Никълъс бе толкова зает с мислите си, че не го усети. Уил Фаулър и неговата млада вдовица не излизаха от мислите му. Две пребити проститутки, едната от тях по-късно зверски убита, допълваха списъка на жертвите. Тревожеше се и за Семюъл Ръф, чието оставане в трупата висеше на косъм. Тягостно му бе и заради Роджър Бартолъмю, който излетя от театъра, преди да е опитал истинския му вкус. А онази история със скъсаните афиши, за която докладва Джордж Дарт… Бяха си създали доста врагове…
Ала най-неприятна от всичко бе киселата физиономия на Бенджамин Крийч. Защо отрече, че е бил в „Завесата“? Защо скри, че е работил в трупата на Банбари? Каква ли е била истинската причина за онази свада с Уил Фаулър?… Имаше и друго. Само нещастен случай ли бе нараняването на Ричард Хънидю?… Никълъс се опитваше да мисли трезво. Наистина ли видя злорадство в очите на Крийч или само си въобразяваше?…
По целия път до Банксайд Никълъс Брейсуел се мяташе между обвинения и защита. Беше стигнал почти до къщи, когато изведнъж му се стори, че някой върви след него. Годините, прекарани по море, му бяха помогнали да развие у себе си някакво шесто чувство за самосъхранение. Ръката му незабелязано се премести върху дръжката на меча. Вслуша се да долови стъпки зад гърба си, но не се чуваше нищо. Обърна се — не видя никого. Продължи пътя си, решавайки, че си е въобразил, когато изведнъж от тъмнината пред него изплува едра, набита фигура и му препречи пътя. Човекът се намираше на около десетина метра, виждаха се само очертанията му, ала Никълъс знаеше със сигурност кой е. Бяха се срещали вече в „Надежда и котва“ в деня, в който бе убит приятелят му. А в „Шапката на кардинала“ съшият този човек беше оставил нови доказателства за своята жестокост.
Никълъс измъкна кинжала си и се приведе, за да нападне, но не успя да отиде далеч. Не бе направил и една-две стъпки, когато нещо тежко се стовари върху тила му, завъртя го черна вихрушка от болка и той се строполи на земята. Последното нещо, което чу, бе шум на бягащи стъпки. Останалото бе пустота.