— Да, вървете да намерите Крийч! — изстреля Файърторн. Липсва сцената с него и двамата моряци. Измъкнете го от пиянското му свърталище, Джордж!
— Налага ли се да ходя сега, сър? — проплака Джордж.
— Тъй вярно. Налага се.
— Вече цели часове тичам из целия град.
— Тогава потичайте още малко, сър! В театъра е така.
Прокълнат да се подчинява, Джордж Дарт отново хукна в нощта да търси онзи тип. Худ, Файърторн и Никълъс продължиха да снаждат пиесата. Перото на писаря хвърчеше по листа. Към полунощ им сервираха първата чаша вино. Но бяха нужни още много чаши, за да се подкрепят от изнурителното напрежение.
Вече се зазоряваше, когато привършиха първия що-годе възстановен екземпляр. Матю Липтън, писарят, стенеше от изтощение, дясната му ръка лежеше на скута му като парализирана. Сега Никълъс зае мястото му. С помощта на бележките си и на отличната си памет за всякакви подробности той допълни сценария, докато всяка думичка, всяко явление, всяко влизане и излизане от сцената дойдоха на мястото си.
След седем часа трескава работа текстът бе възстановен, обаче силите им бяха изчерпани.
— Трябва да дремна малко — прозина се Худ.
— Късно е вече за спане — отсече Файърторн. — Да идем да закусим заедно и оттам ще тръгнем направо за „Завесата“. — Той се обърна към Никълъс. — Ще бъдем ваша вярна стража, драги мой!
— О, не е нужно, мастър Файърторн. Сега вече ще съм нащрек. В Банксайд ме свариха неподготвен.
— Работа на Банбари! — каза Файърторн. — Сигурен съм.
— Мислите ли, че могат да паднат толкова ниско? — попита Худ.
— О, щом е нещо, което ще помогне на Рандолф, и още по-ниско могат да паднат.
— И добре подбраха момента — допълни Никълъс.
— Вечерта преди премиерата! — каза Худ — Всяка друга трупа би се провалила.
— Но не и хората на Уестфийлд — издекламира гордо Файърторн. — Тази нощ свършихме чудесна работа, господа, в това число и вие, мастър Липтън! Поражението ни гледаше в очите, но се измъкнахме. Никълъс показа отлично присъствие на духа, като ни събра толкова бързо. Моята вечна благодарност, сър!
— И моята — прозвуча като ехо Худ.
— Това беше най-малкото, което можех да сторя — изчерви се Никълъс. — Чувствах се отговорен за кражбата на сценария и просто трябваше да предприема нещо.
— Не смятам, че имате някаква вина! — каза любезно Файърторн.
— Мой дълг беше да пазя книгата.
— Когато те нападнат двама негодяи, можеш да се ядосваш, но не и да изпитваш чувство на вина, сър! — Файърторн стана и ги подкани с театрален жест: — Чудовищно, наистина! В нашата професия сме свикнали с пиратството, но тук вече имаме престъпление от съвсем друг калибър! Това е престъпление срещу самия дух на театъра. Трупата на Банбари трябва да си плати за това!
— Ако действително те имат пръст в тази работа — напомни скептично Никълъс.
— Бъдете сигурен, че е така, сър. Кой друг би имал интерес от този провал? Джайлс Рандолф и неговите робски душици, които той нарича актьорска група! Обзалагам се, че е тяхна работа.
— Смятате ли да отправите публично обвинение, Лорънс? — попита Худ.
— О, не. Най-напред ще действаме дискретно.
— А пиесата ми?
— Ще се държим така, като че нищо не се е случило, Едмънд. Ще докажем на този мошеник, че за да спреш хората на Уестфийлд се иска нещо много по-сериозно от кражба. Ето, не сме ли живо доказателство за това?
В този миг на врата плахо се почука. Никълъс отвори. В стаята политна Джордж Дарт, почти в несвяст от умора, стиснал в ръка листа, за който го бяха изпратили. Той го протегна на Файърторн, очаквайки благодарност, но не последва нито дума.
— Много се забавихте, сър — прозвуча почти като укор.
— Съжа… лявам… мастър… Аз…
— Къде се изгубихте?
— През цялото време съм тичал, сър. Дотам и обратно.
— И намерихте ли Крийч?
— Чак след полунощ — каза пратеникът и се прозя.
— И къде се бавихте досега?
— Ами той не искаше да се събуди, мастър. А щом накрая го вдигнах, веднага отидохме в неговата къща и той ми даде ей това… — Джордж се надяваше някой да го похвали за усилията му. — Добре ли сторих, сър?
— Не — каза Файърторн.
— Много добре, Джордж — побърза да го поправи Никълъс.
Джордж Дарт се усмихна за първи път от една седмица насам. Той подаде листа на Файърторн и затвори очи.
— Лека нощ, господа…
Никълъс ловко го подхвана, когато залитна напред.
На сутринта в Шордич бе оживено както винаги. Слънцето жареше безпощадно. Но въпреки жегата, още към обяд заприиждаха първите посетители за следобедното представление. Един от най-подранилите бе дребен, припрян млад човек с черна шапка и черни дрехи. Той си плати едно пени за вход и още две пенита за тапицирана седалка на първия ред във втората галерия. Идеалното място за неговите намерения.