Младежът се взираше във все още празната сцена, възбуден и нетърпелив. Тук трябваше да покажат неговата пиеса… Неговата пиеса, която бяха отхвърлили с такава обидна лекота. Не бе настъпил часът на възмездието. О, той ще поднесе своя протест толкова драматично, че дълго ще се помни…
Роджър Бартолъмю жадуваше отмъщение.
10
Атмосферата зад сцената бе напрегната до краен предел. И то не само заради предстоящото представление. Хората бяха научили за откраднатия сценарий. Самата мисъл за една такава директна и злонамерена атака срещу трупата вече ги правеше несигурни. Предположенията за това кой ли може да е злосторникът, не спираха. Надали това беше най-подходящото настроение пред премиера.
Мнозина трябваше да се борят и със суеверието си. Банрнаби Гил беше този, който изрази гласно техните страхове и предчувствия.
— Кое ли ще бъде следващото нещастие, това се питам.
— Какво говорите? — сряза го Худ, който бе заприличал на сянка след прекараната безсънна нощ.
— Едно нещастие никога не идва само, Едмънд. Готви се за три едно след друго.
— Наистина ли?
— Помислете: първо, злополуката с Дик Хънидю, веднага след това открадването на сценария… — Гласът му спадна с една октава. — Каква ще бъде третата катастрофа?
— Вашето изпълнение — подхвърли Семюъл Ръф като на себе си и се изсмя ехидно.
В опита си да намали напрежението Лорънс Файърторн още повече притесни хората. Той събра цялата трупа в гардеробиерната и дръпна кратка реч за това колко необходимо е в този върховен момент да сломят своя враг с блестяща игра. Неговите въпиющи предупреждения ги сплотиха наистина, но повишиха още повече градуса на сценичната им треска. Само най-опитните актьори бяха имунизирани срещу нея.
— Семюъл?
— Да, момчето ми?
— Лошо ми е.
— Поеми няколко пъти дълбоко въздух, Мартин.
— Задушавам се в този костюм.
— Пийни малко вода.
— Чувствам, че няма да мога да изляза на сцената.
— Разбира се, че ще можеш — окуражи го Семюъл Ръф. — Стъпиш ли веднъж там, всичките ти страхове ще изчезнат. То е като преди битка. Човек, колкото и да е смел, изпитва страх и се чувства безпомощен, но почне ли се веднъж, забравяш всичко от възбуда и напрежение. Театърът е един вид битка, Мартин. И ти ще се сражаваш храбро, зная това.
Самият факт, че Мартин Йоу се бе обърнал за кураж към Семюъл Ръф, сам по себе си показваше, че момчето е много зле. Прекараните три години в трупата му бяха дали самоувереност, граничеща понякога с арогантност. Ала сега от нея нямаше и помен. Измежду всичките удължени лица и пресъхнали устни наоколо Мартин Йоу се бе обърнал към човека, когото не можеше да понася. Спокойствието на Ръф го открояваше всред останалите и момчето намери в него сигурност. Сега то се реши дори на още по-голяма близост:
— Да ви кажа ли нещо, Семюъл?
— Какво?
— Мислех си, че никога не бих могъл да го кажа на някого…
— Ще ти се сега Дик да е тук и той да играе Глориана, така ли?
— Да. Откъде знаете?
— Не беше трудно да отгатна, момчето ми — отвърна поразвеселен Ръф. — Да ти кажа ли и аз нещо?
— Разбира се.
— Ако Дик беше сега в твоя костюм, и той щеше да иска ти да си на неговото място.
Никълъс Брейсуел бе благодарен на Семюъл Ръф за спокойствието, което излъчваше. Изцъкленият поглед на паниката вече надзърташе от много очи. Едмънд Худ бе първата й жертва. След изнурителната безсънна нощ той се намираше на ръба на нервна криза. Съмненията по отношение на пиесата му прерастваха в съмнения в собствените му способности, за да придобият след това чудовищните размери на философски размисли за значението на театъра въобще. Кой би могъл да разбере този кипящ живот, това менящо се лице… Худ бродеше самотен из гардеробиерната, подгонен сякаш от призраци.
Никълъс успяваше все още да противодейства на всеобщата истерия. Въпреки превързаната си глава той се зае с обичайните проверки и тази рутинна работа допринасяше немалко за успокоение на духовете. Щом импресариото беше тук, трупата вече влизаше в солидна рамка, която я превръщаше в единен екип. За Никълъс не бе трудно да каже по някоя успокоителна дума, особено на онези, които се нуждаеха най-силно от морална подкрепа. Докато хората се лутаха наоколо, той умело намираше как да ги върне към действителността.
— Музиката вчера бе отлична, Питър.
— Много благодаря.
— По-добре не би могло и да бъде… Томас?