Лейди Розамунд Варли осъществи така желаното бляскаво появяване. Тя се настани на мястото си и всички, като по команда, извиха към нея очи и вратове. Беше облечена цялата в пъстра комбинация от бяло, синьо и жълто — нямаше друг тоалет, който да се мери с нейния. Докато се къпеше в лъчите на това внимание, тя раздаваше щедри усмивки на всички страни.
Сред това истинско стълпотворение Роджър Бартолъмю единствен запазваше ледено спокойствие. Всичко, което виждаше само подлютяваше омразата му. Всичко, каквото чуваше, раздухваше огъня на презрението му. Вместо него да честват сега като автор, приемащ заслужените аплодисменти на публиката, негодниците го бяха превърнали в едно неизвестно нищожество, бяха му нанесли смъртоносна, незаслужена рана… В жилите му се вливаше отрова, по-черна от омразата и по-ужасна от жаждата за отмъщение. В главата му блъскаха чукове. О, те го бяха прогонили от жадуваната театрална сцена, ала той ще се погрижи да го забележат! Този път ще го видят всички, до последния зрител. Планът му носеше твърдата непоколебимост и яснотата на собственото му отчаяние. Да, това щеше да бъде пламенната драма, една неповторима трагедия!… Чуковете в слепоочията му заблъскаха още по-жестоко. Бартолъмю скоро щеше да се отърве от тях…
Появата на тромпетиста и вдигането на знамето бяха посрещнати с бурни овации. Това не беше обикновено представление… Защото се носеха всякакви слухове. Около тази пиеса ставали някакви страхотии… Това било пръст божи! Щяла да бъде унищожена цялата трупа на Уестфийлд, един бил вече убит, друг го размазало дърво, дори импресариото бил нападнат, откраднали му някакви много ценни работи… Във въздуха витаеше тайнствена опасност, предчувствие за нещо необикновено, което предстоеше да се случи.
Четецът на пролога разказа пиесата и „Глориана триумфант“ постепенно завладя своята публика, за да не я остави до края. Тайната на тази магия бе в темата — достоверна и преживяна. Нямаше зрител, който да не може да види себе си и своя живот в нея. Говореше се за някакво древно кралство Албион, но това бе точно копие на Англия, която познаваха!… Едмънд Худ бе успял да постигне нещо изключително рядко: неговото произведение съчетаваше възвишената героика с познатото ежедневие.
Никълъс Брейсуел беше неотразим, и то не само що се отнася до стриктното и плавно протичане на действието. Той бе участвал в създаването на драмата, като разказа на Худ безброй подробности за корабите, флотата, моряшкия език, флотските традиции. Никълъс се бе погрижил да вмъкнат няколко сцени с прости английски моряци, разказващи за живота им, за лишенията, които е трябвало да търпят. По този начин Худ бе внесъл известна комедийна нотка в пиесата си и с това само още по-ярко се открояваше светът на адмиралите и капитаните.
Защото един от превъзнасяните митове беше как в битката са изгубили живота си само стотина английски моряци. Това беше истина, но хората забравяха за тежките условия, например дима от битката! Болести, отравяния, изтощение, и въпреки всичко английските моряци се бяха сражавали храбро. Сега вече никой не говореше за това как бяха пили собствената си урина, когато водата се бе свършила, как ги мореше тифът, как екипажите се бяха стопили дотолкова, че не стигаха хора да вдигнат котвата…
„Глориана триумфант“ не разказваше всичките тези неща, но този път народният героизъм поне не беше забравен. Пред зрителите се разгръщаше жива и правдива картина на морския живот. Семюъл Ръф и Бенджамин Крийч бяха чудесни моряци — груби, тромави, смешни, лоялни и предани. Тези образи веднага грабнаха сърцата на буйните правостоящи ценители на театъра.
Но истинският герой на пиесата изобщо на цялата постановка бе Лорънс Файърторн. Точно в тази творба той имаше възможност да покаже цялата си дива енергия, всичките си технически похвати. Беше ту груб, ту романтичен, ту многословен, ту скъп на думи. Беше възвишен и долен. Ласкателствата, с които се увърташе около кралицата, бяха смесица от рафинирана комедийност и пламенна искреност. Това беше всъщност мястото, където той се обръщаше към лейди Розамунд Варли. И беше наистина неотразим!
Лейди Розамунд бе пленена, лорд Уестфийлд — възхитен. Дори лорд Банбари не усети как млъкна безпомощно. И Роджър Бартолъмю почувства магията, но по съвсем друг начин. Образът на Файърторн отприщваше у него желание да действа на момента, ала той съумя да се овладее. Като че ли се стремеше да натрупа колкото се може повече гняв у себе си, преди да избухне. Този шанс му се разкри чак в петото действие.