Никълъс Брейсуел бе хвърлил много труд за представянето на морската битка, включил бе цял куп невероятни, трудно осъществими ефекти. Сценичните работници се побъркваха от търчане да осъществяват идеите му. Да не говорим за горкичкия Джордж Дарт, който трябваше да изпълнява ролята на западния вятър, впрочем, какъв ти вятър, това трябваше да бъде истинска буря! Файърторн стоеше на палубата и изстрелваше своите команди, Ръф, Крийч и останалите моряци се потяха яко долу, на оръжейната палуба. Сега вече мачтата бе осигурена с въжета. Топовете бяха наредени от двете страни на кораба — през вдигнатия капак на дупката в средата на сцената се чуваше как плискат вълните. В разгара на битката работниците започнаха да плискат нагоре вода и тя се разливаше с шум по палубата. И когато един от моряците бе ранен, той драматично залитна и падна в морето — мятайки се в дупката. Не беше кой знае какъв хитроумен трик, но за публиката беше голяма работа.
Действието ставаше все по-стремително, а ритъмът — все по-трескав. Колкото повече пиесата се приближаваше към финала, Файърторн ревеше пресипнало, мятайки се ведно с кораба си, попаднал под силен обстрел. Едно дръпване на въжето и половината такелаж се стовари с гръм върху сцената. Бомбички, фойерверки, барабани, цимбали, гонгове и тромпети, всичко що можеше за дрънчи и бумти бе използвано, за да се предаде оглушителният тътен на битката. Железни скари със запален върху тях огън трябваше да бележат местата на вражеско попадение — пожари, гасене… Актьорите вадеха вода уж от самото море — през дупката в сцената — и плискаха ведрата отчаяно върху страхотните пожари.
Сега Файърторн даде команда. Трябваше да последва изстрел, и то не от едно оръдия, както в първата пиеса, а четири последователни гърмежа, един от друг по-силни. И това далеч не бе всичко. Докато гърмежът на топовете още не беше заглъхнал, един дребничък мъж в черно се покатери на балкона на втора галерия и се хвърли оттам с див, отчаян крясък.
Явно не бе пресметнал скока си добре, защото падна в гънките на голямото платно като в люлка и оттам вече се стовари на сцената и остана долу, загубил съзнание. Моментът бе невероятен! Такова нещо публиката не бе виждала досега! Нито пък Лорънс Файърторн, ала той майсторски се справи с положението. Всички бяха помислили, че така си е по пиесата и той беше последният човек, който би разочаровал своята публика. С две импровизирани реплики нареди на людете си да вдигнат "този испански кучи син" и да го хвърлят в морето. И Роджър Бартолъмю най-безцеремонно бе метнат през дупката на пода.
В опита си да провали пиесата и да се увенчае с вечна слава чрез невероятното си публично самоубийство измъченото момче успя само да направи пиесата още по-драматична и да си навлече страхотно главоболие.
Сега вече Мартин Йоу се появи, за да посвети в рицарско звание своя предан морски вълк, при което гръмнаха бесни аплодисменти и възторжени възгласи. Цялата, цялата трупа беше великолепна, сега вече нищо не можеше да им се изпречи на пътя.
Зрителите не забелязаха, че Бартолъмю не излезе да се поклони с останалите.
Лейди Розамунд Варли седеше с приятели в една от частните стаи зад галериите и примижаваше възторжено, припомняйки си моменти от представлението. Беше наистина „Глориана триумфант“, какво подходящо заглавие! „Бог е на страната на флотата“ остана погребана завинаги в морските бездни. Произведението на Едмънд Худ щеше да владее моретата.
Поднасяха освежителни напитки, всички говореха един през друг, възбудени и очаровани. В този момент лорд Уестфийлд въведе Лорънс Файърторн. Той отбеляза появата си с елегантен поклон към лейди Розамунд, чиято ослепителна усмивка бе предназначена този път само за него. Въпреки че бе представен на останалите благородници в стаята, Лорънс Файърторн едва ли чу имената им. За него тук присъстваше само една-единствена личност.
И тази личност му протегна за целувка ръката си, облечена в ръкавица:
— Бяхте невероятен, мастър Файърторн!
— Черпех вдъхновение от вашето присъствие, лейди Варли.
— Какъв умел ласкател сте, сър!
— Истината не се нуждае от ласкателство.
Тя избухна в звънлив смях и се наведе леко към него.
— Каква ще бъде следващата ви роля?
— Коя бихте желали да ви покажа, многоуважаема лейди Варли?
— Аз ли, сър?
— Имаме богат репертоар. Като какъв искате да ме видите?
Погледите им се срещнаха — прями и красноречиви, Файърторн бе във възторг от нейното кокетство, тя — от дързостта му.
— Хектор.
— И кога ще заповядате да играя за вас, лейди Варли?