— Веднага щом бъдете готов, сър.
— Представлението ще бъде посветено на вас.
— Ще считам това за особено висока чест, мастър Файърторн.
— Мога ли да ви съобщя, щом датата бъде определена?
— Ще умра, ако не го сторите.
— В такъв случай, ще бъде много скоро, обещавам ви.
— Чудесно — каза тя небрежно. — Имам вашата дума, сър.
— И аз вашата, лейди Варли.
Рандевуто бе уговорено. В едно претъпкано с хора помещение, още при първата си среща те успяха да се разберат. Актьорът бе извън себе си от радост. Благословен ден! Не бяха много мъжете, които можеха да се похвалят, че само за няколко часа са унищожили испанската Армада и са завоювали лейди Розамунд Варли!
Бенджамин Крийч излезе от театъра заедно с неколцина колеги, но скоро се отдели от тях. И той, както останалите членове на трупата бе окрилен от успеха на представлението. Но радостта му бе някак помрачена — не е лесно да се радваш, когато служиш на Двама господари.
Надали имаше човек, който да познава по-добре и по-точно от него кръчмите в Лондон. Не му беше никак трудно да намери странноприемницата, която му бяха назовали. Направо през Ийстчип, след това наляво, после надясно — и се озова на мястото. Погледна надписа: „Чепът и клинът“. Изгаряше от жажда. Влезе, привел глава под ниските греди на тавана.
— Здравейте, Бен! Благодаря ви, че дойдохте.
— Здравейте.
— Нека да ви поръчам едно питие, драги. Вино или бира?
— Бира.
— Не сте се изменил, както виждам. Сядайте!
Крийч се отпусна на стола срещу мъжа и се взря в мургавото лице със сатанински черти. Сервираха напитките и те вдигнаха чаши да се чукнат.
— За бъдещето — каза домакинът.
— Каквото дойде, сър.
— Вие можете много да ни помогнете, Бен.
— Да.
— Ние сме ви благодарни.
Крийч го наблюдаваше втренчено и изчакваше другия да направи първата крачка.
Знаеха се от години. Мъжът бе умен, убедителен, находчив и имаше в характера си една тъмна страна, но за Крийч тя беше по-скоро качество. Двамата имаха нещо общо. Да, той харесваше Джайлс Рандолф.
Ан Хендрик и нейният наемател бяха седнали да вечерят. Тя прехласнато изслуша разказа му за събитията в „Завесата“. Когато Никълъс стигна до скока на Роджър Бартолъмю, тя нямаше сили да се храни повече и остави вилицата.
— Нарани ли се? — попита тя разтревожено.
— Дойде лекар и се погрижи за него. След това го закараха в къщи да почива.
— Но защо го е направил, за бога?!
— За да отмъсти на трупата.
— Защото сте отхвърлили пиесата му?
— Мастър Бартолъмю не е могъл да понесе този срам, който е дълбаел душата му като с длето. Театърът е в състояние да тласне хората до такива невероятни състояния, Ан.
— О, зная — каза тя многозначително.
— Беше просто смазан от това, че опитът му за самоубийство излезе несполучлив. Нямаше късмет с театъра, колкото пъти опита, все удари на камък.
— Горкото момче! Не му е било лесно.
— Да, така е. Ала поне за нас той разбули една тайна.
— Тайна?
— Онези афиши, за които Джордж разправяше…
— Късал ги е мастър Бартолъмю, така ли? — ококори се Ан.
— Отчаяните люде прибягват до отчаяни постъпки.
Ан изпъшка и отново взе вилицата си. Но като погледна кървавата превръзка на главата му, отново й се отяде.
— Как е раната, Ник?
— Главата ми си е все още на раменете — пошегува се той.
— Не помоли ли лекаря и тебе да прегледа?
— Не се тревожи за това, Ан. Нищо ми няма. — Той опипа превръзката. — Всъщност я държа още само за да ме глезиш.
— А онзи, Червенобрадия?
Той мигновено се стегна целия и стана сериозен.
— Сега имам много повече основания да намеря този злодей. — Никълъс стисна зъби. — Червенобрадия и неговият съучастник ще трябва да дадат отговор на много въпроси и аз съм твърдо решен да го получа!
— Но как? — запита тя. — В един град с повече от сто хиляди души двамина могат лесно да се скрият. Как смяташ да ги търсиш?
— Може би изобщо няма да се наложи.
— Не разбрах?
— Вместо да тичам да ги гоня, бих могъл просто да изчакам те да дойдат. Съвсем сигурно е, че те ще ударят отново.
— О, Ник! — изплака Ан уплашена.
— Не съм аз жертвата, която преследват — успокои я той. — Ако бях аз, щяха да ме убият миналата нощ. Но те не се възползваха от тази възможност. Не, Ан, тези хора имат някакъв сложен план.
— Пак не те разбирам.
— Всичко започна със смъртта на Уил Фаулър.
— Но нали беше нещастен случай? — възрази Ан. — Изпуснал нервите си и се замесил в онова сбиване… Нали е било съвсем случайно?
— И аз мислех така. Но междувременно започвам да се съмнявам. Сега вече смятам, че Уил е бил убит предумишлено и че всичко, което става оттогава насам, включително и кражбата на сценария, е взаимосвързано.