— Какви ги говориш, Ник!
— Истинската цел е трупата на лорд Уестфийлд — каза той убедено. — Някой се опитва да съсипе цялата трупа.
11
След като реши, че е намерил най-сетне напъпила роза, Едмънд Худ загуби напълно ума си по нея. Знаеше, че я обича пламенно и безумно, въпреки всичко! Въпреки и независимо от факта, че тя надали бе най-достойната за такава чест. За него Роуз Маруд бе истинска богиня, нищо че ходеше с престилка, нейното жизнерадостно присъствие изпълни живота му с нови надежди, даде му нов смисъл. Мъчнотиите около поставянето на пиесата му бяха доказали колко голяма нужда има от замайващата утеха на една любов. Единственото му желание сега бе Роуз да бъде негова.
Александър Маруд бе сериозно препятствие за осъществяването на неговите желания. Вечните му тревоги и песимизмът му сега черпеха още по-мрачни сили от паническия страх за собствената му дъщеря. Беше обладан от мисълта, че някой може да я прелъсти. Всеки момент! Не я изпускаше от очи. Ето ти беда, когато даваш подслон на тия нехранимайковци от театъра — никоя жена в къщата ти не е в безопасност. Според разтревожения като квачка стопанин, нямаше актьор, който да не е безпътен развратник, тия хора нямаха никакви морални скрупули, фактът, че две от слугините му бяха бременни, напълно потвърждаваше мнението му.
Едмънд Худ бе следен на всяка крачка. Щом се доближеше до момичето, тутакси изникваше бащата и й намираше някъде работа. А единствения път, когато Маруд не успя да предотврати срещата между влюбения и неговата изгора, довтаса майка й. Беше едра и яка жена, твърде напориста. Острите й бдителни очи моментално обърнаха Худ в бягство.
Но все пак неговият звезден час дойде и той не го изпусна. От прозореца на залата за репетиции той видя своето божество да минава през двора с брат си. Худ вече бе платил на един от сценичните работници да му помогне при нужда и сега му даде знак. Джордж Дарт — най-невзрачният член на трупата — бе избранникът, който трябваше да отнесе стрелата на Амур.
— Да, мастър?
— Тръгвай с мене!
— Къде отиваме, сър? — попита момчето, подтичвайки след Худ надолу по стъпалата. — Сега ли трябва да свърша онова, което искахте?
— Ако е рекъл бог.
Излязоха на двора. Худ хвърли поглед през отворената врата на кръчмата и се зарадва, като видя старите Маруд заети там. Веднага зашепна на Дарт:
— Ето я, говори с брат си отсреща… — Той подаде на Дарт лист хартия, завит на малко руло. — Дайте й това незабелязано!
— Ала как, сър! Нали момчето ще ме види?
— Отклонете някак вниманието му!
— Как става тая работа?!
— Правете каквото ви казвам, и бързо!
— Ще се опитам, сър.
— Трябва да успеете, Джордж! — предупреди Худ мрачно. — Листът е предназначен само за нейните очи. Тръгвайте!
— Да, мастър.
Худ влезе в кръчмата и застана до вратата. Без да изпуска от очи родителите на момичето, той наблюдаваше дребничкия Дарт, който тръгна да се разхожда нехайно из двора. Джордж Дарт надмина себе си. Приближи се към брата и сестрата, пъхна се светкавично помежду им и блъсна силно момчето така, че го запрати далеч настрани. Роуз Маруд остана сама и не разбра как в ръцете й се намери този навит лист хартия…
Тя погледна печата и цялото й лице светна от радостна изненада.
— Отвори го, любов моя! — опита се да й внуши Худ от разстояние. — Отвори го!
Сякаш чула пламенния му зов, тя се подчини, строши печата и разгърна писанието. Изразът на изненада застина в смущение. Смръщила чело от напрежение, тя се взираше в сонета в продължение на няколко секунди, след това обърна листа наопаки и пак го погледна. Беше ужасно! Худ се бе надявал, че неговите четиринадесет редчета ще намерят веднага пътя към сърцето й и в нея ще лумне безкрайна любов, и през ум не му беше минало, че тази възвишена хубост, това олицетворение на съвършенството може да има някакъв недостатък — та бил той и най-дребният. Истината се стовари върху му с брутална внезапност. Роуз не можеше да чете.
Мина доста време, преди да установят със сигурност, че наистина има такова нещо. Хю Уеджис забеляза, че липсват някои дребни неща от гардероба. На Питър Дъгби му изчезнаха някакви нотни листове. Томас Скилън остана без най-хубавата си метла, а Джон Талис пък не можа да намери никъде шапката си. Отначало всеки си мълчеше — липсваха все дребни неща.
Следващата жертва бе Семюъл Ръф.
След репетицията двамата с Никълъс Брейсуел се отбиха да пийнат по чашка в „Главата на кралицата“. Ръф пожела да плати, но когато отвори кесията си, тя се оказа празна.