— Откраднали са ми парите.
— Имаше ли много пари в кесията? — стъписа се Никълъс.
— Само грошове, но честно спечелени!
— И нечестно откраднати, както изглежда.
— Как е могло да стане? — затюхка се Ръф. — Не съм бил сред много хора, та да ме обере някой джебчия… Цял ден бях сред колегите.
Никълъс изпъшка.
— Значи крадецът е измежду нас. — Тук?
— Вие не сте единствената жертва, Сам. Слушам оплаквания вече цяла седмица. На някой му играе ръчичката!
— Хванете този подлец!
— Ще го хванем. А за сметката не се безпокойте. Аз ще я уредя.
— Но само докато си взема заплатата — настоя Ръф. — Ще съм ви длъжник дотогава. Аз винаги си плащам дълговете.
— Какъв ти дълг! Дребна работа.
— И как така нищо да не усетя! — Ръф продължаваше да се взира тъжно в празната кесия. — Който и да е бил, явно много тънко е пипал!
— Кога вадихте пари за последен път?
— По обед, платих си яденето и пиенето.
— А по-късно?
— По-късно не съм я свалял от колана си… — Той изведнъж се сети нещо. — Освен за няколко минути, когато Хю Уеджис трябваше да ми изпробва новия костюм. Гардеробиерната беше пълна с хора.
— Можете ли да си спомните кои бяха?
— Не, не съм и помислил, че трябва да внимавам. Защо?
— Защото там е станало. Един от тях е крадецът.
Семюъл Ръф бе ядосан. След толкова дълга безработица най-сетне бе получил редовна заплата, беше си я разпределил да я харчи най-разумно. Самата мисъл, че някой от колегите му го е обрал, го наскърбяваше. Цялото му настроение се развали.
— Това е лошо знамение — реши той.
— В какъв смисъл?
— Съдбата се обръща срещу мен. Знаех си, че някога ще се случи. — Той въздъхна и сви безпомощно рамене. — Бях толкова щастлив, че съм част от трупата!…
— Ние се радваме, че сте при нас, Сам.
— За мене това беше страшно важно, нямам думи да изразя колко съм ви благодарен за всичко, което направихте за мене. — Той наведе тъжно глава. — Вие ме срещнахте в… труден за мене момент… когато аз…
— Не е нужно да ми обяснявате — каза Никълъс приятелски, за да му спести неудобството. — Разбирам ви.
Всъщност като актьор Семюъл бе като възкръснал от мъртвите. След категоричното си решение да се откаже от професията, той беше получил последен шанс и се бе възползвал от него по достоен за възхищение начин. Гаснещата искрица в душата му се бе разгоряла в буен пламък и той се бе върнал към живота, който обичаше. Никълъс с радост бе наблюдавал как Семюъл Ръф възвръщаше достойнството си.
— А сега всичко свърши — каза актьорът тъжно.
— Не виждам защо, Сам!
— Мастър Гил не желае да ме вижда повече тук.
— Той е само един от съдружниците — напомни Никълъс. — Другите ценят вашите качества, Сам.
— И все пак ще предпочетат да уволнят мен, а не Гил.
— Може би изобщо няма да се стигне дотам.
— Моля ви, опитайте се да ми помогнете! — примоли се Ръф и сграбчи ръката на Никълъс. — Трябва непременно да остана в трупата на Уестфийлд. Сега вече никой друг състав няма да ме вземе. Моля ви, Ник, използвайте цялото си влияние!
— Ще го направя — обеща Никълъс. — Не се отчайвайте!
— Ами мастър Гил?
— Трябва да се опитаме да го придумаме.
— Дали ще отстъпи, как мислите?
— Всеки може да бъде накаран да промени мнението си.
— Дано да е така! — Ръф пусна ръката на Никълъс и се облегна назад с уморена усмивка. — Каква промяна в живота ми! Като си помисля, че когато се срещнахме за първи път в странноприемницата, бях решил да се връщам у дома.
— Вие наистина се върнахте у дома, Сам.
— Мислите ли?
— Да, в театъра, той е вашият дом.
Ръф кимна в знак на съгласие и усмивката му стана някак тайнствена. Наведе се през масата и каза тихо:
— Да ви направя ли едно признание, Ник?
— И то е?
— Мразя кравите. Не понасям тези животни.
— О, вие направихте много повече, приятелю.
След като платиха бирата си на Маруд, двамата излязоха навън. Вечерта вече прибулваше светлия слънчев ден. Поспряха се пред входа и Ръф отново се отдаде на чувствата си:
— Не бих понесъл да се разделя с всичко това, Ник! Той разтърси сърдечно ръката на импресариото и се запъти към квартирата си. Никълъс хвърли последен поглед към двора и точно се канеше и той да тръгва по Грейсчърч стрийт, когато му се стори, че забеляза на един от прозорците някакво раздвижване. Беше в гардеробиерната.
Какво значеше това? Всички членове на трупата се бяха разотишли по домовете си, гардеробиерната бе заключена — винаги я заключваха заради скъпите костюми. Първата му мисъл бе да се промъкне до прозореца и да надзърне, но това можеше да привлече вниманието на онзи вътре. Реши да се върне в кръчмата и да проговори с Маруд.