— Може ли да ми дадете ключа от гардеробиерната?
— Още не са ми го върнали, мастър Брейсуел.
— У кого е?
— Представа нямам, сър.
— Дайте ми ключа от съседната стая.
— Ама да не е станало нещо? Какво има? — завайка се ханджията.
— О, нищо — каза нехайно Никълъс, за да не раздухва работата. — Сигурно Хю Уеджис е останал да поработи над костюмите. — Той взе ключа. — Благодаря, мастър Маруд. Ще ви го донеса обратно.
Качи се тичешком и натисна бравата. Вратата бе заключена. Той отиде до вратата на съседната стая, отключи я безшумно, мина предпазливо по скърцащите дъски на пода и прилепи ухо на междинната врата. Чуваха се някакви приглушени шумове. Нямаше съмнение, крадецът действаше.
Безкрайно внимателно Никълъс вдигна резето и открехна вратата, само колкото да погледне в стаята. Онова, което видя, го смая толкова, че той започна да премигва — не вярваше на очите си, най-малко това бе очаквал!
В единия ъгъл на гардеробиерната Барнаби Гил целуваше някаква млада жена. Бяха се прегърнали нежно, актьорът беше самата рицарска галантност, преливащ от страхопочитание към дамата. Ако не беше толкова изненадан, Никълъс направо би се трогнал от тези чувства.
Докато отваряше още малко вратата, тя изскърца на пантите. Влюбените подскочиха и извърнаха уплашени лица към него. Сега вече смайването му бе пълно. Жената носеше костюма и перуката за новата пиеса…
Беше Стийвън Джуд.
Стажантът стана червен като божур. Барнаби Гил беше бесен.
— Какво търсите тук, сър? — излая той.
— Мярна ми се нещо на прозореца…
— Но това вас не ви засяга! Давам на момчето някои указания, това е всичко. Ето, приключихме вече.
— Да, мастър Гил — каза Никълъс спокойно.
— Можете да си вървите — каза актьорът надменно.
— Преди това ще придружа Стийвън до вкъщи.
— Махайте се!
Заповедта прозвуча изключително гневно, ала Никълъс не мръдна от мястото си и издържа отровния поглед. Барнаби Гил бавно отстъпи. Ако импресариото речеше да разкаже какво е видял, той щеше да се окаже в отвратително положение, Файърторн и останалите знаеха за неговата слабост към момчета, но се бяха разбрали да не закача стажантите. Кратката прегръдка със Стийвън Джуд можеше да му излезе солена.
Никълъс му хвърли красноречив поглед. В този кратък, мълчалив миг бе сключена сделка: срещу своето мълчание Никълъс можеше да задържи в трупата Семюъл Ръф. Твърде неприятен компромис, ала Гил трябваше да се примири.
Стийвън Джуд още пламтеше от срам, от което можеше да се предположи, че за първи път се е поддал на съблазнителя. Никълъс твърдо реши, че ще му е и за последен път. Беше време да поговори сериозно с момчето.
— Преоблечи се, Стийвън!
Разтреперан и объркан, стажантът се обърна към Гил. Актьорът направи напразен опит да излезе от положението и махна с ръка — един вид, освобождава импресариото да си върви.
— Не е необходимо да го чакате! — каза той нервно. — Аз лично ще отведа момчето в къщи. Така че засега ви казваме сбогом.
— Преоблечи се, Стийвън — повтори Никълъс спокойно.
След дълго колебание Гил кимна на младежа, Стийвън Джуд се зае да сваля костюма и перуката. Никълъс отвори вратата и направи път. Барнаби Гил разбра намека. Без да се обръща назад, той бързо напусна мястото на последното си разочарование. Бяха му осуетили още едно завоевание.
Неделното утро завари Лорънс Файърторн на обичайното му място в църквата „Свети Леонард“ в Шордич. До него седяха жена му, децата му, стажантите и прислугата. Той пееше сърцата и многословна проповед по евангелието на Свети Марко. Имаше вид на напълно щастлив глава на семейството по време на църковна служба. Никой от насядалите наоколо богомолци не би и помислил, че жената до него, външно преливаща от майчинска нежност, таи в сърцето си желание да убие своя достопочтен съпруг.
Заплахата от страшната Армада бе умножил броя на богомолците в протестантските църкви. Дори не чак дотам набожни души потърсиха закрилата на новата религия. Страхът от испанците подгонваше хората в храмовете, където се молеха за спасение, а победата над Армадата бе отпразнувана в препълнени църкви. Сега, през лятото и есента на 1588 година, нямаше божи служител в града и по графствата, който да се оплаква и да укорява паството си в липса на смирено усърдие. Страхът от Армадата и заплахата от Рим караха хората да се тълпят пред амвоните и не дотам издигнати духом пастири, като прогонваха и последната носталгия по тържествените тайнства на старата религия.