— Истинска благодат е, че детето се роди здравичко — каза тя. — Все се страхувах тя да не пометне.
— От шока поради смъртта на Уили?
— О, и по-малки трагедии са разстройвали здравето на човека.
— Не и при Сюзън, слава богу! — усмихна се той.
— Да, и майката, и дъщерята били добре.
— Лошото е само, че Уил Фаулър никога няма да види детенцето си — въздъхна Никълъс.
Предишния ден дойде писмо от Сейнт Олбан, в което се съобщаваше за раждането на дъщерята на Сюзън Фаулър. Тъй като нито Сюзън, нито родителите й можеха да пишат, писмото идваше от един от свещениците в епархията. Никълъс и Ан се зарадваха много на писмото, имаше само едно нещо, което ги озадачи. Сюзън Фаулър им благодаряла за детското креватче, което са й подарили.
— Не сме изпращали креватче — изви устни в почуда Ан. — Защо пък мисли, че е от нас?
— Някой й го е изпратил. Някакъв тайнствен подарък от още по-тайнствен непознат. Трябва да се чувстваме поласкани, Ан, дето е предположила, че сме ние. Сюзън е решила, че може да очаква от нас такава любезност.
— Добре щеше да е да сме ние. Но аз ще намеря какво да й подаря за бебето. Сигурна съм, че ще има нужда от още много неща.
Тя накупи ябълки, круши и сливи, насипа всичко в препълнената вече кошница, която Ник носеше. Беше време да се прибират.
По пътя за къщи Ан го хвана под ръка и пак подхвана:
— Ник?…
— Да?
— След като подаръкът не е от нас… кой ли го е пратил?
Той не отговори, а Ан продължи да си блъска главата с тази мисъл по целия път до дома.
Бяха излезли рано на пазар и нямаше още осем, когато се върнаха с покупките. Никълъс внесе кошницата и помогна да подредят всичко, хапна набързо и излезе. Чакаше го напрегнат ден.
Нае лодка до северния бряг и накара лодкаря да го остави близо до Грейсчърч стрийт. Следобед предстоеше представление в „Главата на кралицата“, налагаше се да репетират още веднъж „Неволите на брака“. Това беше стара пиеса от техния репертоар в която Барнаби Гил изпълняваше главната роля — ревнив съпруг побъркан от безкрайните номера на невярната си жена. Стийвън Джуд играеше ролята на съпругата.
Като имаше предвид онова, което свари в гардеробиерната, пиесата криеше за Никълъс известна пикантерия. Същите двама души — актьорът и стажантът, сега трябваше да си разменят пред публиката нежности и интимности, които в частния им живот биха предизвикали публично порицание. Публиката, която се заливаше от смях от неволите на стария съпруг, нямаше и понятие за скритите страни на комедията!…
Никълъс вървеше и си мислеше за странните шеги на съдбата, когато изведнъж вниманието му бе привлечено от нещо друго. На входа на един от магазините стоеше Бенджамин Крийч и разговаряше оживено с един висок и едър мъж…
Червенобрадия!
— Дръжте престъпника!
Викът се изтръгна от гърдите на Ник, преди още да хукне към двамата мъже.
Червенобрадия вдигна уплашено очи и съзря Ник, който търчеше към тях. Той реагира светкавично, обърна се и хукна панически към Фенчърч стрийт. Преобръщаше сергии, събаряше търговци, изпод краката му с вой изскачаха кучета — огромното тяло поваляше всичко пред себе си. Никълъс го следваше, без да обръща внимание на гневните викове и протести наоколо. Обърнаха нагоре с краката цялата уличка.
Червенобрадия бягаше с всички сили, ала Никълъс беше по-бърз и вече го настигаше. Беше само на десетина метра от него, когато всичко се обърка. Червенобрадия усети, че преследвачът му ще го хване всеки момент, изведнъж се спря, грабна някаква ръчна количка и я запрати в краката на Никълъс. Преди импресариото да успее да спре, количката го перна, той се преметна през глава и цопна всред огромна купчина яйца. Собственикът моментално го пипна за яката и се развика да му плати съсипаната стока. Докато Никълъс успее да се освободи от човека, Червенобрадия бе изчезнал сред навалицата.
Отчаян, Ник тръгна към „Главата на кралицата“, сипейки наляво и надясно извинения към разбунената тълпа. Чак в страноприемницата той си спомни за Бенджамин Крийч. Изправи рамене и се отправи към вътрешния двор. Крийч тъкмо разговаряше с един от работниците. Никълъс отиде решително до него, дръпна го настрана и го притисна о стената.
— Кой беше този човек? — запита Никълъс.
— Махнете ръцете си от мене! — изръмжа Крийч.
— Кой беше? — повтори импресариото и го притисна по-силно.
— Не съм го виждал преди.
— Това е нагла лъжа, Бен!