— Не сте справедлив, мастър Брейсуел!
— Това е човекът, който уби Уил Фаулър.
— Ако знаех, щях да му стисна ръката.
Гадното хилене на Крийч накара Никълъс да избухне. Той блъсна силно актьора в стената, завъртя го в ръцете си и го запрати на земята. Крийч се надигна с усилие. Лицето му беше разкривено от омраза и просто се задъхваше от ярост. Той удари с рамо Никълъс и го отхвърли на няколко метра. Беше як, решен да се бие докрай.
Ник също бе освирепял. Оскърблението срещу Уил Фаулър сякаш помъти разума му. Той се нахвърли върху Крийч и впи ръце във врата му. Около тях бързо се скупчиха хора. Крийч дъжреше Брейсуел в мечешката си прегръдка, но импресариото успя да се измъкне и да го хване изотзад, продължавайки да стиска врата му. Бенджамин Крийч се гърчеше, мяташе се, за да освободи главата си, ала Никълъс не отпусна хватката. Крийч напрегна цялата си сила, за да се измъкне. Поспря за миг, за да се освести и отново се хвърли в бой. Но сега Никълъс точно това чакаше. С изкусен финт той се отмести, Крийч загуби равновесие и бе пресрещнат с точен удар под стомаха. Останал без въздух, актьорът се запревива от болка и в този момент дойде мощното дясно кроше. Крийч рухна като чувал на земята. Зрителите не успяха да издадат звук.
Никълъс поразтърка кокалчетата на дясната си ръка, все още загледан в Крийч. Заслужаваше си боя заради злобната му забележка по адрес на Уил Фаулър, но едно беше ясно: той не познаваше Червенобрадия. Ядосан, че се бе поддал на гнева си, Никълъс се наведе, за да му помогне да стане.
— Не ме докосвай! — изсъска Крийч и го блъсна силно.
Олюлявайки се, актьорът успя да се изправи, избърса донякъде кръвта от устата си и хвърли на Никълъс поглед, пълен с омраза. Накуцвайки, напусна вътрешния двор.
Трупата на лорд Уестфйлд току-що се бе лишила от един от своите членове.
Следобедният спектакъл премина за Никълъс като в мъгла. Въпреки че ръководеше „Неволите на брака“ с обичайната прецизност и държеше всичко в ръцете си, мислите му се рееха съвсем другаде. Не можеше да се освободи от образа на Червенобрадия. Да бъде толкова близо до него и да го изпусне!…
Отсъствието на Крийч не създаде големи проблеми, тъй като в тази пиеса той изпълняваше само две епизодични роли. Едната пое Семюъл Ръф, другата направо я съкратиха. С комичните си хрумвания Гил изтръгваше от публиката взривове от смях, а Стийвън Джуд играеше крайно убедително ролята на невярната палавница. В малката, но твърде важна роля на една от слугините Ричард Хънидю беше направо очарователен, дръзките му закачки разсмиваха безкрайно зрителите. Едмънд Худ, който играеше грохнал старец, включи всичко, което можа да измисли — оказа се че героят му страда и от подагра, и не дочува, и заеква — нали хората трябваше да се посмеят.
Лорънс Файърторн разбира се, изпъкваше в ролята — на любовника. Въпреки че не беше толкова голяма, колкото тази на Гил, тя беше не по-малко сполучлива и оживяваше с остроумните си реплики цялото представление.
Да, така беше: Барнаби Гил задоволяваше грубия вкус на правостоящите голтаци, Файърторн се харесваше на по-изисканата публика от галериите. Той влагаше страст в думите си, оставяше да говори недоизказаното, тънките намеци… И когато задекламира епилога, всяка крилата, звънка любовна дума той отправяше към лейди Розамунд Варли, която с появяването си бе направила всъщност по-ярки и по-блестящо представление от самата пиеса. Сега тя изглеждаше очарована от неговото изпълнение и му хвърли роза, докато той се покланяше отново и отново.
Никълъс изпита огромно облекчение, че всичко свърши и не се стигна до грешки заради неговата разсеяност. Сега трябваше да се подготви за яко мъмрене. Той бе станал причина Бенджамин Крийч да напусне трупата точно в деня на представлението. Негова задача като импресарио бе да потушава всички разправии, а не сам да ги създава, Файърторн положително щеше да му поиска обяснение, особено сега, когато бяха възстановили „Неволите на брака“. Той нямаше да допусне подобни свади в трупата си. Възможно беше дори да изхвърли Никълъс.
— Ето ви и вас, мошенико!
Лорънс Файърторн нахълта в гардеробиерната като ангел на отмъщението. Пристъпи към импресариото и го дръпна за жакета:
— Тръгвайте с мене, Ник!
— Защо, мастър?
— Имаме личен разговор.
Файърторн го бутна в съседната стая и хлопна вратата след себе си. Като останаха сами, той впери в него тежък поглед под сключените си в размисъл вежди.
— Сега вече бог да ни е на помощ, сър! — поде той.
— Моя беше грешката — призна Никълъс откровено. — Не биваше да позволя Крийч да ме докара до такова избухване.