— Да, разбира се.
— Ама според мене в това писание има един знак.
— Знак?
— Да, на края. — Маруд показа мястото с костеливия си пръст. — Две букви, ама силно удебелени, сър. Едно Е и едно Х. Дали не са неговите инициали?
— О, не ми се вярва — каза поетът, отпитвайки се да го отклони от вярната следа. — Това би било твърде прозрачно от негова страна. Той сигурно е много по-хитър. — Едмънд Худ се взираше в сонета, търсейки трескаво някакво обяснение. Идеята изведнъж го осени. — Мисля, че се сещам, мастър Маруд.
— Да не би да познахте почерка му?
— Не, обаче започвам да се досещам за името му. Той го е посочил, ние трябва да се сетим само как да го дешифрираме… Ето, вижте първия ред!
— Поквара и развала, нали ви казах! Грехопадение! — проплака кръчмарят.
— Гледайте сега, първата буква е изписана по-голяма. Виждате ли? — пита Худ и пъхна листа под носа му. — Според мене това означава Бен.
— Бен чий?
— А сега вижте това „Кара“. Ето го. Това „К“ скрива истинското име „Крийч“!
— Бенджамин Крийч?!
— Да, и е член на трупата.
— Зная го! Един пропаднал тип, дето и бира не може да носи.
— Това ще е нашият човек, сър.
— Ама може ли такъв човек да напише цяло стихотворение?
— Платил е на някой писар — обясни Худ. — Крийч е хвърлил око на дъщеря ви. Това не ме изненадва. Ние си имахме вече доста проблеми с него, когато играехме в „Главата на сарацина“ в Айслингтън. Тогава имаше история с някаква слугиня. Крийч е много непочтен.
— Е, това е! Значи той трябва да бъде изхвърлен. Щото жена ми каза… — Маруд се задави от желание за мъст.
— Той вече е изхвърлен. Бен Крийч вече не е в нашата трупа.
— Истина ли говорите?
— Да, сякаш самото небе се е намесило — каза Худ. — Опасността е премахната и вашата дъщеря е в безопасност.
— Не знаете какво облекчение е за мене тази новина, сър.
— За мене също — промълви Худ. — Кажете, мастър Маруд, прочете ли някой сонета на дъщеря ви?
— Жена ми, тя й го чете — каза Маруд и се впусна в обяснения: — Та точно това е причината за нашата тревога, сър! Роуз взе, че го хареса! Момичето ни е пълно с разни фантазии и всеки може да го подведе. Да хареса това дяволско писание!
Маруд се прибра в кръчмата, а Едмънд Худ избърса потта от челото си. Присъствието на духа, което прояви, спаси и него, и трупата. Бен Крийч бе разобличен като опасен прелъстител. Всички надежди на Худ бяха попарени, но му оставаше една, макар и слаба, утеха: Роуз Маруд бе реагирала поне на възвишения зов на поезията. Сега тя сигурно щеше да мисли с копнеж за своя неизвестен обожател.
След мъчителния разговор със собственика на странноприемницата Едмънд Худ имаше нужда за подпиша малко чист въздух. Излезе на двора, където точно демонтираха сцената. Цялата тази олелия му беше позната. Беше я наблюдавал много пъти. Ала сега към това се прибави и една жестока пантомима. Джордж Дарт търчеше нагоре-надолу както винаги и мъкнеше подпори и дъски. Дребничкият младеж се поспря да си поеме дъх, но получи много повече — иззад сандъците изскочи Роуз Маруд, целуна го по бузата и побягна. Нали той й бе дал стихотворението, значи той го беше написал.
Покрусеният Едмънд Худ си тръгна за къщи.
В „Красивия дивак“ всичко беше според желанията му. Приготвили му бяха голям, разкошно мебелиран салон с кокетна спалня към него, в която имаше огромно легло с балдахин. Както винаги Никълъс Брейсуел се беше справил добре. Лорънс мислено поблагодари на своя импресарио. Всичко бе така, както бе пожелал, дори и броят на свещниците и тяхното разположение. Когато навън се стъмни, стаята потъна в мека, приглушена светлина.
Най-сетне търпението му щеше да бъде възнаградено. Щом лейди Розамунд пристигне, ще вечерят най-изискано — бе поръчал вино от островите и най-отбрани ястия. Осигурил бе и музиканти, които да свирят само за тях двамата. Ще я поухажва както му е редът и ще се оттеглят в спалнята, за да превърнат голямото легло в олтар на своята любов… Какво по-красиво би могъл да очаква от живота?
Шумът от стъпки по стълбището го откъсна от мечтите му. Чу се почукване. Файърторн се покашля.
— Влезте!
Вратата се отвори и в стаята влезе Никълъс Брейсуел.
— Дамата е долу, мастър.
— Поканете я тук, сър.
— Веднага ще я доведа.
Никълъс затвори вратата след себе си. Файърторн се втурна към огледалото, за да се погледне за последен път. Тъй като лейди Розамунд бе изразила желание да го види като Хектор, той дълго се колеба дали да не облече костюма за ролята, който бе носил на първото представление. Но реши все пак, че не бива да се престарава. Видя в огледалото, че жакетът и новият панталон му стоят безупречно, затова се задоволи само да пооправи шапката си. Одобри вида си и подари доволна усмивка на отражението си в огледалото.