Навън се разнесоха леки стъпки. Лорънс зае заучената поза и се окашля отново. Вратата се отвори и най-сетне тя пристъпи прага. Присъствието й изпълни цялата стая, той усети как главата му се замайва от чувствения парфюм. Никълъс побърза да се оттегли, затвори внимателно вратата и остави двамата влюбени за първи път насаме.
Лейди Розамунд стоеше в сянката и се усмихваше нежно. Дългата наметка скриваше роклята й, качулката падаше ниско над лицето. Идваше на тази среща не по-малко развълнувана от него. Файърторн усети, че просто се задъхва от напрежение.
О, той знаеше с какви думи да я срещне!
Файърторн свали шапка, за да стори своя добре отработен поклон. Облечените й в ръкавици ръце запляскаха леко, сякаш криле на пеперуда, и тя пристъпи към светлината…
Да, всичко бе точно така, както си беше мечтал…
— Толкова дълго очаквах този момент — каза той и с галантна дръзновеност се приближи към нея. Отметна нежно качулката, за да вкуси меда на устните й. Целувката бе кратка и лека, и му се стори някак странно позната.
Файърторн отстъпи крачка назад и се взря в лицето й. Любовният му трепет изведнъж се пресече. Това не бе лейди Розамунд Варли. Беше собствената му съпруга.
— И си приготвил всичко това за мене, Лорънс?
— Та за кого другиго, гълъб мой!
Актьорската му дарба отново му идваше на помощ.
Отдавна минаваше среднощ. От облачното небе над Лондон внезапно се изля пороен дъжд, който понесе весело боклуците от мръсните улички. Бенджамин Крийч се прибираше от кръчмата, клатушкайки се неуверено пред локвите и проклинайки дъжда. Денят се случи лош за него. Гневът му го подведе да напусне трупата — голяма грешка. Изведнъж се оказа никому ненужен. Джайлс Рандолф очакваше от него да стои там, където би могъл с нещо да навреди…
Стигна до дома си измокрен до кости. Влезе в къщата и се запрепъва нагоре по стълбището. Уригвайки се шумно, той залитна в невзрачното си стайче и тръгна направо към леглото — като дремне, ще изтрезнее… Наведе се и в този миг някой го хвана здраво за раменете и го бутна към близкия стол.
— Седнете, сър!
— Кой сте вие? — хлъцна стреснат Крийч.
— Един стар приятел е дошъл да ви посети. Твърде пиян, за да може да се изправи на крака, и твърде замаян, за да протестира, Крийч се видя принуден да си остане седнал, докато непознатият запали свещта. В жълтеникавата светлина той позна госта си.
— Мастър Брейсуел?!
— Тръгнахте си, преди да сме свършили, Бен.
— Нямам работа с вас, сър.
— С мене не — отвърна Никълъс, — но имате работа с трупата на Банбари. — Той вдигна чифт ръкавици. — Откраднати са от Хю Уеджис, нали? Нотните листове са на Питър Дигби. А се намери и шапката на Джон Талис, обувките на Джордж Дарт и… още разни нещица, които сте задигнали. — Изпълнен с презрение, Никълъс огледа мизерната обстановка. — Жалко само, че не сте домъкнали метлата на Томас Скилън, поне да си изметете.
— Изчезвайте! — изфъфли Крийч завалено.
— Не и преди да поговорим, Бен.
— На вас нямам какво да кажа.
— Това също ли е откраднато? — попита Никълъс и пъхна под носа му един тамбурен.
Крийч не отговори и Ник го стисна грубо за гушата:
— Отговорете ми, сър!
— Не… Не мога да дишам!
— И той ли е краден? — Никълъс натисна по-силно.
— Да.
— А другите вещи?
— Да.
— Вие ли се опитахте да убиете Дик Хънидю?
— Ще ме удушите.
— Вие ли бяхте, Бен?
— Да.
— Защо го правите? За да помогнете на хората на Банбари?
Обезумял от ужас, че наистина ще го удуши, Крийч само кимна отчаяно. Никълъс го пусна, отстъпи и взе нещо от масата. Кашляйки задавено, Крийч започна да разтрива смазаното си гърло. Импресариото приближи отново лице към неговото и усети отвратителната миризма на бира.
— Има и още едно нещо, което трябваше да ми кажете, Бен.
— Няма друго.
— Все пак вие сте познавали Червенобрадия. Били сте негов съучастник.
— Небето ми е свидетел! Никога преди не съм виждал този човек.