— Тогава в Банксайд вие ме нападнахте — подхвана Никълъс, едва сдържайки гнева си. — Работили сте заедно.
— Не е вярно! — изскимтя Крийч.
— А как тогава сте получили това тук?
Никълъс хвърли в скута му нещо, което бе измъкнал измежду останалите вещи върху масата му. Крийч погледна изумен. Беше сценарият на „Глориана триумфант“.
13
Трупата на лорд Уестфийлд беше свикнала с ексцентричностите на главния си актьор, но въпреки това той все успяваше да ги изненада. Когато Лорънс Файърторн пожела всички да се съберат, хората си знаеха какво точно ще стане — той ще започне с ругатни за отстъпления от актьорския морал, след това ще похвали доброто в последните представления, а накрая ще повиши поучително глас, за да им напомни за силната конкуренция в лицето на другите театрални състави и да ги прикани да напрегнат сили за славата на трупата.
Тази сутрин обаче работите не тръгнаха така. Файърторн изглеждаше напълно променен. Вместо познатата жизнерадостна и вечно приповдигната личност пред тях застана някакъв мънкащ, скучен, безличен човек. Сред присъстващите моментално плъпнаха подигравателни усмивчици и хапливи забележки — виждате ли какво може да направи една любовна нощ с лейди Варли. Хората си шепнеха и едва сдържаха кикотенето си. Барнаби Гил веднага намери какво да каже:
— Никак не е чудно, че едва ходи — прошепна той на Едмънд Худ така, че да могат да чуят и другите. — Дамата му е строшила средния крак.
— Какво му става, наистина?! — учуди се Худ.
— Сладострастие, Едмънд. Разврат.
Събрали се бяха в гардеробиерната на „Главата на кралицата“. Вместо да ги удави в порой от приказки, Файърторн говореше едва-едва, явно без всякакво желание. Нямаше раздаване на шамари, нямаше хвалебствия, нищо. Беше се опрял с една ръка на вратата.
— Та така, господа… Няколко думи за бъдещата ни работа. — Той скри една прозявка. — През близките шест седмици играем тук, в „Червения лъв“ в Степни, в „Главата на глигана“ при Алдгейт, в „Завесата“, в „Театъра“ и в „Нюингтънските стрелбища“. След това дебютираме в „Розата“. — Отново продължителна прозявка. — Репертоарът ни ще включва „Любов и щастие“, „Двете момичета от Милчестър“, „Лудориите на Амур“, „Картагентската кралица“, „Неволите на брака“ и… — изкуствената пауза продължи, докато в очите му се появи мека светлина — и „Хектор от Троя“. — Изненада и пълно недоумение всред трупата. — Така-а. Това е всичко за днес, господа.
Неясното мърморене прерастна в глъчка, събранието приключи. Изведнъж гласът на Лорънс Файърторн изсвистя като копие през залата:
— И още една дума!
Моментално всички млъкнаха. Но Файърторн съвсем не бързаше.
— Още една дума, господа! — повтори той нехайно, като че имаше да добави нещо съвсем маловажно. — Актьорите на Уестфийлд са поканени да играят по Коледа пред двора.
Сякаш се отприщи бент — изсипа се порой от радостни възклицания, смехове, ликуващи възгласи. Файърторн наблюдаваше колегите си с грейнало лице. Изведнъж от престорената му вялост не остана и помен. И той ликуваше заедно с останалите. Представленията в двореца не носеха особена парична печалба, но се считаха за единствена по рода си и най-висока чест и значително стабилизираха положението на трупата. Миналата година беше поканена трупата на Банбари, на тях се падна честта да забавляват двора по Коледа. А ето че сега хората на Уестфийлд ги бяха изместили — каква по-голяма радост от това!…
Никълъс Брейсуел наблюдаваше развеселен този спектакъл. Нямаше начин Файърторн да съобщи такава новина, без да направи истински театър. Опита се да ги заблуди със своя изтощен, незаинтересован и скучен вид, бе подготвил умело всичко, за да хвърли новината като бомба. Ник наблюдаваше лицата на хората — ефектът беше невероятен.
Барнаби Гил пъчеше рамене самодоволно, като че току-що го бяха потупали по рамото. Едмънд изглеждаше по-скоро покрусен, Ричард Хънидю сякаш щеше да се разплаче всеки момент. Мартин Йоу се хилеше, Стийвън Джуд се държеше за главата, а острата щръкнала брадичка на Джон Талис сега бе увиснала като никога. Ала Никълъс се интересуваше преди всичко от реакцията на Семюъл Ръф. Той седеше безмълвно в ъгъла с блеснали очи, като човек, чиято съкровена мечта се сбъдва. Беше един пропаднал актьор, изгонен от професията, когото бяха спасили в последния момент, за да не потъне в забрава. Вместо да дои крави в Норуич, той щеше да играе пред кралица Елизабет! Никълъс се радваше заедно с него.
Лорънс Файърторн се спусна към него:
— Я елате да ви видя аз, мошеник такъв! Не, не мошеник, а истински сатана!