— Останахте ли доволен от снощи, мастър? Гръмкият смях на актьора заглуши общата врява.
Той хвана Никълъс под ръка и го поведе към сцената, която вече бе построена на двора. Наоколо се въртяха още неколцина работници, но все пак тук имаха илюзията, че са насаме.
— Защо не ми казахте, че е Марджъри?
— Това би развалило изненадата.
— Така е, наистина.
— Мистрис Файърторн е умна жена — започна предпазливо Никълъс. — Тя ви е лика-прилика.
— Но как попадна тя в „Красивия дивак“?
— Аз я доведох.
— Защо, за бога?
— Защото беше научила за вашата среща — излъга безсрамно Никълъс с най-убедителна сериозност. — Не ме питайте сега как е станало. Може да е от приказките в трупата. Мистрис Файърторн сама предложи да дойде лично да види с кого се срещате.
— Да пази бог!
— Затова аз поех вашата част от играта, заклех се, че сте й верен. Има и доказателство, така казах, а то е, че той ви кани още тази вечер в една гостилница… — Никълъс се усмихна под мустак. — Останалото, вярвам, сам знаете най-добре.
— И още как! — промълви Файърторн, потънал в блажени спомени.
— Оказа ли се по вкуса ви?
— Марджъри беше като съвършено непозната жена — каза съпругът гордо. — А аз, нали бях Хектор, по липса на аргументи побързах да вкарам меча в ножницата… — Той потупа Никълъс по гърба. — Бракът понякога е мъчно нещо, Ник! Но си има и приятните страни.
Никълъс кимна сериозно. Ето как една нощ на съпружески удоволствия бе променила всичко из основи. Огънят на страстта, така умело раздухван от лейди Розамунд Варли, бе потушен от Марджъри Файърторн. Лорънс не изглеждаше вече пощурял от любов по благородната дама.
— А другата ми… гостенка? Как се отървахте от нея? — Кой знае защо актьорът бе започнал да шепти.
— Поднесох вашите извинения. Казах й, че ви е свалила някаква мистериозна болест и не можете да се срещнете с нея. Не беше особено очарована, разбира се.
Последва дълго мълчание. Най-сетне Файърторн се усмихна.
— Нищо й няма. В Лондон има и други мъже.
Барнаби Гил и Едмънд Худ излязоха от гардеробиерната да търсят колегата си. Никълъс побърза да се оттегли и да остави тримата съдружници.
— Защо не ми бе съобщено първо на мене? — запита Гил недоволно.
— Но всъщност точно така се получи! — напомни му Файърторн. — Никой не го е научил преди вас.
— И какво ще играем, Лорънс? — запита Худ.
— Ето, това е въпрос, който трябва незабавно да обсъдим! — каза наставнически Файърторн.
— Защо да не им изиграем „Неволите на брака“? — предложи Джил.
Тази пиеса му даваше отлични възможности да покаже майсторството си.
— Част от нея е твърде банална — възрази Худ.
— И тъкмо онази част, в която се явява Барнаби — пошегува се Файърторн.
— Вече три години жънем успехи с нея — побърза да се аргументира Гил. — Тя е доказала своята стойност.
— Така е и с много други пиеси — не му остана длъжен Худ.
— Аз съм за „Неволите на брака“ — повтори Гил упорито.
— Но не и аз — намеси се Файърторн. — Може да е добра и изпитана вече пиеса, ала не можем да излезем пред двора с нещо толкова старо. Трябва ни нова пиеса, господа! Това е. Ще възложа написването на съвсем нова пиеса!
— От кого? — запита Едмънд Худ предпазливо. Онова, което прочете в очите на Файърторн, го накара да потрепери.
Дните захладняха и се стъмваше рано, представленията на открито вече не привличаха толкова много зрители. Никълъс Брейсуел установи, че започна да се прибира по-бързо в къщи, гонен от лютия студ.
Тази вечер, прибирайки се у дома си след един изнурителен ден, Никълъс изведнъж разбра, че зимата е пред прага. Духаше остър вятър, леден дъжд шибаше лицето му. Той нахлупи шапката над челото си и ускори крачка. За щастие не оставаше много до Банксайд.
И Никълъс Брейсуел също като колегите си бе въодушевен от възможността да играят пред двора. Това означаваше слава за трупата. Но щяха да работят и при непознати условия — налагаше се да променят голяма част от постановъчните решения, предвидени за представленията под открито небе. Най-важното обаче бе, че тази покана повдигна духа на хората, претърпели напоследък немалко удари. Сега вече те можеха да гледат с оптимизъм в бъдещето, миналото и старите лаври отстъпваха на заден план.
Никълъс обаче оставаше все още пленник на миналото. Уил Фаулър оставаше неотмъстен, прерязаното гърло на Алис от „Шапката на кардинала“ бе все още пред очите му. Тази картина не преставаше да му напомня с какъв брутален тип има работа. И въпреки че Бенджамин Крийч бе напуснал трупата, заплахата на тъмните сили все още тегнеше над нея. От Ник се изискваше да действа крайно предпазливо.