Пътят му през Банксайд минаваше покрай „Надежда и котва“, откъдето долиташе нескончаема глъчка. Той си спомни за вечерта, в която за последен път бе видял Уил Фаулър жив, развеселен, щастлив от присъствието на приятеля си, преливащ от добро настроение и желание да помогне. Бе казал, че чувството за опасност ги тласка към тази професия… И в мига, в който се бе разсеял за малко, тази опасност го беше убила.
Никълъс се беше зарекъл никога вече да не позволи да го сварят неподготвен. След онова нападение на улицата той бе много внимателен, особено нощем. И сега именно тази повишена бдителност му помогна. Бе стигнал на около двадесетина метра от дома си, когато съзря човека. Едрата фигура беше приклекнала в сянката на ъгъла на сградата. Но този път Никълъс знаеше, че не бива да прибързва. Беше си научил урока.
Докато продължи да върви, сякаш нищо не е забелязал, той потърси в джоба ключа си. Изпод око следеше и за най-малкото раздвижване, но нищо не се случи.
Човекът явно изчакваше. Никълъс се приготви за нападение. Пъхна ключа в ключалката, но се извърна рязко и се хвърли върху човека в сянката.
Никаква съпротива. В момента, в който се нахвърли, човекът се килна настрани и падна почти върху му. Никълъс пусна тялото да се търколи на земята, както си беше с лице надолу. Между плещите на мъжа стърчеше дръжката на голям кинжал.
Беше Червенобрадия.
Ан Хендрик се разкъсваше между облекчението, че той е здрав и жив, и ужаса от това убийство пред самата й врата. След като пристигна полицията и вдигнаха трупа, тя притегли Никълъс в леглото си, имаше нужда от утеха…
След това останаха дълго да лежат прегърнати.
— Кой беше този човек? — прошепна най-сетне Ан.
— Нямаше никакви документи у себе си — отвърна Никълъс. — Може би никога не ще узнаем истинското му име.
— И е работил с Бенджамин Крийч…
— Не — поклати глава Никълъс. — Сега вече съм сигурен. Бен не го е познавал до деня, в който ги видях заедно. Червенобрадия нарочно е нагласил нещата така, че аз да ги видя.
Ан се замисли, после седна в леглото, развълнувана от хода на собствените си мисли.
— Излиза, че това е част от някакъв по-голям план…
— Да, така мисля.
— Ами книгата с текста? — подсети го тя. — Нали си я намерил в жилището на Крийч заедно с другите откраднати вещи?
— Да, ето това ме обърка — призна Никълъс. — Предполагам, че Червенобрадия я е оставил нарочно в дома му, за да я намеря там. Така щеше да забърка Бен в нападението срещу мен и в убийството на Уил. — Импресариото поклати глава. — Не, Ан, това не е работа на Бен Крийч. Имаме насреща си много по-рафиниран противник. Противник, който е достатъчно умен, за да заличава следите си, и достатъчно брутален, за да убие собствения си съучастник.
— Червенобрадия?
— Убеден съм, че е бил убит от другаря си.
— От другаря си?! — ахна Ан.
— Именно. Кой би могъл да се приближи толкова много до човек като него, та да успее да забие нож в гърба му? Червенобрадия живееше по тайни свърталища и опасни улички. Те бяха неговият свят. Никой не би могъл да го подмами в капан.
— Освен човек, на когото е имал доверие.
— Виждаш ли? Неговият съучастник. Онзи, който ме нападна и ме удари по главата.
— О, Ник.
Споменът за онова нападение я накара да се вкопчи още по-здраво о него. Отново се наложи да я успокоява с целувки и нежности.
Вече трима души бяха убити при страшни обстоятелства. Ан бе убедена, че Ник ще е следващата жертва, докато той пък смяташе, че не го грози опасност. Веднъж вече бяха пощадили живота му и той започваше да се досеща защо…
— Те няма да ме убият, Ан.
— Защо си толкова сигурен?
— Защото им трябвам жив. Трябвам им в нашата трупа.
— По каква причина?
— И аз още не знам — призна той. — Предполагам, че има нещо общо с поканата в двореца, може точно към това да са се стремили… Постигнали са го. Червенобрадия вече е изпълнил своето предназначение и е можело да бъде отстранен от пътя им с кинжал в гърба.
— Но защо точно пред прага ми! — проплака Ан.
— За да науча за смъртта му и с това да ме заблудят още повече. Да, мисля, че опасността е преминала.
— Вече нищо не разбирам, Ник!
Той я притегли към себе си и я притисна силно. Последва дълго мълчание, през което той напразно се опитваше да намери някакво обяснение на тази заплетена история. Ан реши, че е заспал, докато всъщност мозъкът му работеше на пълни обороти… Нужен му е план… Да, план… трябва да го премисли много точно!…
— Кой е най-добрият шапкар, Ан? — Въпросът дойде изневиделица.
— Какво?
— В твоя магазин. Кой е най-добрият шапкар?