— Няма да допуснем — каза Семюъл Ръф мрачно. Никълъс го тупна по гърба. Тръгнаха да се разхождат бавно из двора. Изведнъж импресариото се сети за нещо:
— Новината ще е добре дошла в Сейнт Олбан — изказа той на глас мисълта си.
— Сейнт Олбан?
— Мислех си за Сюзън Фаулър. За нея това ще важно. Убиецът на съпруга й е намерил заслужен край.
— И важно, и радостно.
— О, Сюзън надали би изпитала радост от такова нещо — поклати глава Никълъс. — Не е човек, който търси отмъщение. Но може би все пак тази новина ще й даде утеха. Горкото момиче! През идните години тя ще се нуждае от всяка капчица кураж, която може да намери. Защото ще трябва да отглежда дъщеря си без любовта и подкрепата на своя съпруг.
— Бог да ги пази и двете — каза тихичко Ръф.
— Амин.
Редовните представления вървяха нормално, но всички мисли и разговори се въртяха все около предстоящото гостуване в двореца. Дойде декември, Коледа наближаваше. С всеки изминал ден, който скъсяваше времето до празника, напрежението ставаше все по-голямо.
Едмънд Худ, изпаднал отново в творческа треска, работеше до изнемога по новата пиеса. Беше почти готов.
„Преданият поданик“ беше по идея на Лорънс Файърторн, изкована сякаш специално за многоликия му талант. Сега Файърторн предложи редица изменения, като отхвърли бурно някои от предложенията на Барнаби Гил.
И авторът отново грабна перото. Когато текстът бе готов, изпратиха го ведно със съответните такси до началника на цензурата. Най-сетне им бе върнат с печата, даващ разрешение за постановката.
Трупата се хвърли с жар в работата по новата пиеса. Голямото предимство на един спектакъл пред двора се криеше в това, че тук те имаха отлични условия за репетиране и много време за усъвършенстване на ролите си. След несгодите на тяхното ежедневие по разни странноприемници, където представленията се осъществяваха от днеска за утре, новите условия бяха направо лукс. Работеха в истински театър, не студуваха и — най-важното! Щяха да се прославят в двореца.
„Преданият поданик“ се разиграваше в някаква част на Италия която до най-малките подробности приличаше на коя и да е част от Англия. Едмънд Худ бе придал на миланската дукеса учудваща прилика със собствената си кралица, а пиесата му не бе нищо друго освен ода за верността към короната.
В пролога главният герой бе арестуван и обвинен в измяна. Осъждат го на смърт заради лъжливи обвинения. Той отива на ешафода, ала неговата лоялност е толкова голяма, че духът му надживява тялото и остава да бди над Миланската дукеса. Сянката на предания поданик се намесва навсякъде, където е надвиснала опасност над неговата владетелка, дори успява да разгроми един начеващ бунт…
Ричард Хънидю не можеше място да си намери от радост, когато му възложиха ролята на дукесата на Милано. Това го възмездяваше щедро за образа на Глориана. Всъщност дукесата си беше просто версия на Глориана, но сега беше много по-вълнуващо — Ричард щеше да изпълнява ролята пред самия първообраз — кралица Елизабет!
Хлапакът бе решен да покаже какво може. Репетираше всеотдайно, като че беше въпрос на живот и смърт.
Никълъс Брейсуел наблюдаваше всичко това с тиха радост. След една от репетициите той дръпна Ричард настрана, усмихвайки се одобрително.
— Ти надмина себе си, Дик!
— Благодаря ви, мастър Брейсуел.
— Всички са във възторг от твоите постижения.
— Старая се да стане добре.
— Много добре дори, бих казал.
— Иска ми се играта ми пред двора да бъде успех във всяко отношение.
Никълъс кимна и заговори някак поверително:
— Дик…
— Да, мастър?
— Искам да те помоля за една услуга.
— Имате я, преди да сте я изрекли! — пламна момчето.
— Чуй най-напред за какво става дума. Услугата е много, много голяма, Дик.
— Няма значение!
— Тук се иска жертва и затова се обръщам към твоята лоялност.
— Лоялност към кого?
— Към мене. Към трупата. И към твоята кралица. Ричард Хънидю слушаше прехласнато и не можеше да повярва на ушите си.
Никой не би могъл да убеди Лорънс Файърторн, че съществува пиеса, в която няма какво да се пипне. Непрекъснато му хрумваха нови и нови идеи, изменяше, коригираше, подобряваше. Пиесата се променяше главоломно! „Преданият поданик“ придоби окончателния си вид едва в деня на премиерата.
Худ това понасяше най-тежко. И се съпротивляваше все по-люто. Въпреки че бе готов да се съгласи, че една пиеса винаги може да бъде подобрена, за нищо на света не можеше да приеме светотатствената — но и остроумна! — забележка на Файърторн, че само ежедневното чоплене поддържа пиесата жива и свежа. Това непрекъснато ровичкане всъщност му пречеше да се съсредоточи върху ролята на Марсилиус, достопочтения стар съдия в пролога.