— Господа — започна той, — не е необходимо да ви напомням колко важно е това представление за нашата трупа. Оказана ни бе честта да играем пред любимата ни кралица. Дава ни се възможност да окичим гърдите си със слава, която сетне ще разнесем из цялото кралство. Онова, което ще направим тук тази вечер ще изкове нашето бъдеще! Затова ние сме длъжни да не изпадаме в паника от един малък удар на съдбата. Изчезването на Ричард Хънидю е неприятно, но само толкоз! Една незначителна подробност. Ако се запретнем здраво днес следобед, ние отново ще възстановим всичко и ще придадем на нашата постановка блясъка, който заслужава… — Файърторн вдигна стиснатата си в юмрук ръка и обяви гордо: — Нека да покажем истинската си класа! Нека да докажем, че сме смели мъже, лоялни поданици на короната и най-добрите актьори в цял Лондон! Господа!…
Последва невъобразима бъркотия и всеки зае изходна позиция.
Пиесата се играеше в голямата зала, дълга някъде към сто стъпки и широка най-малко четиридесет. От красивия таван, целия в дърворезба, се спускаха канделабри. На тавана имаше отвор към покрива с навес над него. Между високите прозорци бяха окачени портрети на английските крале, завоювали чест и слава по бойните полета. Актьорите обаче не можеха да знаят, че тази зала е истинско чудо на архитектурата.
Ала и без да разбират това, те бяха толкова погълнати от репетицията, че им оставаше твърде малко време да гледат разкошната обстановка. Репетираха върху платформа, издигната в единия край на залата. Около тази сцена бяха наредени три реда кресла — като галерии, а кралският трон се намираше на малък подиум точно пред сцената.
Репетицията бе някаква смесица от професионално спокойствие и трескава импровизация. Бързо отстраняваха всички възможни слабости. Мартин Йоу не беше толкова красива дукеса както Ричард Хънидю, обаче се оказа извънредно приспособим. Останалите актьори бързаха да нагодят репликите си с него. Духът на актьорите се възвръщаше бавно, но сигурно. Пиесата следваше своята вътрешна динамика и ги увличаше със себе си.
След репетицията отидоха да отдъхнат в едно съседно помещение, което използваха като гардеробиерна. Напрежението от последните двадесет и четири часа ги бе изтощило нервно и физически, ала се виждаше, че всички въздъхнаха с облекчение. С Файърторн на руля те бяха убедени в успеха на „Предания поданик“… Оптимизмът ги вдигна на крилете си.
Само Джон Талис не можеше да се успокои. Нямаше лек за неговите тревоги. Сцената с екзекуцията го притесняваше до смърт… Наистина до смърт! Въпреки че всичко бе точно премислено, изпитваше ужас от тази зловеща брадва, която трябваше да се забие само на няколко сантиметра от главата му. Ами ако ръката на Семюъл Ръф трепнеше? Как може да се разчита само на неговата точност?!
Едно отсичане на главата не винаги става изведнъж. На времето си Бул, главният палач, е бил известен със сигурната си ръка… Но когато е трябвало да изиграе своята пъклена роля в мрачната трагедия, разиграла се в замъка Фортрингей, разправят, че се е наложило да замахне три пъти с брадвата, за да обезглави кралицата на Шотландия!… А са смятали този Бул за голям майстор в професията. Ще може ли Семюъл Ръф да бъде по-добър? Един необучен актьор, със смъртоносна брадва в ръцете…
Талис отново отиде да се жалва на Файърторн. — Намерете друг някой да дублира Лоренцо, сър! — примоли се жаловито той.
— Нямаме друг — отвърна актьорът.
— Ами Джон Дарт! Той е достатъчно дребен.
— Достатъчно дребен, да! — съгласи се Файърторн. — Но дали е достатъчно смел? Достатъчно интелигентен? Дали той е достатъчно добър, с една дума? — позата на Файърторн бе неповторима. — О, не сър! И дума не може да става. Дарт не е актьор. Той е един добродушен глупак. Глупак, който върши прости неща по прост начин. А Лоренцо е фигура величава, един легендарен герой!… Не ще позволя да ме дублира някакъв си загубеняк.
— Спестете ми това изпитание! — проплака Талис.
— Именно това изпитание ще допринесе за изграждането на характера ти.
— Чисто и просто ме е страх, мастър.
— Ами овладей страха си, както правят всички!
— Моля ви!
— Ще изпълните възложената задача.
— Толкова се тревожа, сър.
— Стига! Престани с това хленчене.
— Но защо точно аз!?
Лорънс Файърторн пусна в ход своята обезоръжаваща усмивка.
— Защото ти можеш да го направиш най-добре, Джон.
Той изчезна нанякъде, преди момчето да може да възрази. Талис бе облечен в същия костюм като Файърторн. Той погледна към палача. Семюъл Ръф беше спокоен както винаги, ала опасенията на момчето си останаха. Само да трепне ръката на Ръф и цялата кариера на Джон Талис щеше да бъде разсечена на две. Непоносима мисъл!…