Докато Файърторн редеше думите на своя монолог, хората от гардеробиерната се стягаха за следващото явление. Никълъс разпределяше излизането им, без да откъсва зорки очи от Ръф. Палачът бе станал още по-нервен. Странно, един от най-опитните актьори в трупата като че ли губеше самообладание, не можеше да се владее, пот се лееше от тялото му, той нервно потропваше с крака.
— Моля ви, бъдеще особено внимателни, мастър Ръф!
— Какво? — сепна се Семюъл изплашен.
— Животът ми, сър. Животът ми е във вашите ръце.
Гласът долиташе изпод костюма на фигурата, застанала до него. Под изкуствената глава Джон Талис очакваше да го обезглавят.
— Много внимавайте! — проплака тъжният гласец.
— Ще внимавам — обеща актьорът.
— Само гледайте да ударите където трябва с брадвата.
— О, точно това ще направя — каза Ръф мрачно. — Брадвата си знае работата.
Лоренцо свърши своя монолог, появиха се тъмничарите, за да го отведат. Разтрепераният Джордж Дарт смени столчето с дръвник. Забиха барабани, процесията бавно се изкачи на сцената.
В ролята на съдията Едмънд Худ вървеше начело, после идваха царедворците, стражата. След тях вървеше свещеникът, стиснал молитвеник в ръка. Лоренцо бе изблъскан от тъмничарите в средата на сцената. Ръф, палачът, вървеше последен.
След като всички заеха местата си, свещеникът се обърна към затворника и призова:
— „Отворете в сърцето си място за Христа и се покайте!“
Лоренцо мълчеше. Но се чуваше как Джон Талис трака със зъби.
— „Да се помолим заедно за вашата душа!“ — подкани свещеникът. — „Пристъпете със смирено сърце пред нашия създател!“
След това той изчете молитва за нещастния Лоренцо.
Семюъл Ръф слушаше думите с половин ухо. Облечен в обичайната черна дреха на палач, той стоеше до ешафода, поставил брадвата между нозете си. През тесните процепи на маската хвърляше скришом погледи към кралицата на Англия. Нейната недосегаема, царствена фигура беше на по-малко от десетина метра от него. Телохранителите й следяха пиесата зяпнали.
Ръф затвори за миг очи и изрече бързо своята безмълвна молитва. Самото небе му изпращаше този шанс! Нямаше търпение да се възползва от него. Изведнъж прозря дълбокия смисъл на всичките тези поличби… Ръцете му бяха влажни от пот. Наложи си да изчака още малко. За да укрепи решимостта си, той си припомни за толкова много други екзекуции, по заповед на кралица Елизабет!… Кръвта блъскаше в слепоочията му.
Никълъс Брейсуел трепереше. От своето място в дъното на сцената той наблюдаваше развоя на събитията с нарастваща тревога. Повече от когото и да е друг в залата той съзнаваше приближаващата се опасност. Докато развръзката назряваше, той започна да се пита дали е взел най-правилното решение, като излага на смъртна опасност един млад живот. Изпитваше желание да се втурне на сцената и да се хвърли между тях, но се въздържа. Опасността го гледаше с грозни очи.
Свещеникът издигна глас в последните слова на молитвата:
— „И нека бог се смили над душата ви. Амин!“
След като бе изпълнил пастирският си дълг, свещеникът отстъпи, за да даде път на закона с цялата му строгост. Заради своята беззаветна преданост Лоренцо щеше да бъде обезглавен. По знак от съдията тъмнича-рите го доведоха до дръвника, накараха го да коленичи и внимателно нагласиха изкуствената глава върху дървото.
Барабаните забиха още по-гръмко. Никълъс стоеше като на жарава.
Сега настъпи часът на Семюъл Ръф. Но това вече не бе костюмираният палач от пиесата. Това бе самото превъплъщение на отмъстителя, скрил в сърцето си жаждата да убива. Един последен бърз поглед към кралицата му показа, че Нейно величество е изцяло пленена от действието. Всички бяха в този плен на драмата. Ръф преглътна шумно, стисна зъби и избърса запотените си длани в панталона си. Сега или никога!
Той стисна здраво лъскавата брадва.
И отново Никълъс овладя неудържимото си желание да сложи край на това мъчително чакане. Стиснал зъби и ръце в юмруци, той бе осъден да стои в мъчителна безпомощност. Каквото и да му струваше това, не биваше да мръдне от мястото си.