Ръф поклати тъжно глава и се усмихна:
— Няма никакъв чифлик. А с брат си аз поработих…
— Червенобрадия? — Никълъс остана като ударен от гръм.
— Всъщност ми беше полубрат. Въпреки своя необуздан нрав Доминик държеше не по-малко от мен за старата вяра. Затова и лежа в Брайдуел, оттам са ония рани по гърба му… И когато се измъкна оттам, бе готов да стори всичко, за да ми помогне.
— А вие му се отплатихте с кинжала.
— Не съм аз! — извика Ръф диво. — Не бих могъл да убия собствения си брат! Не съм го направил аз… — На лицето му бе изписана истинска болка, той наведе глава, за да скрие мъката си. — И двамата си знаехме, че тази работа ще ни коства живота. Ала Доминик бе неудържим, щеше да провали целия ни план, ако останеше жив. Аз-не исках той да бъде убит… Но се налагаше. Той свърши, което се искаше от него.
— Но кой го уби? — попита Файърторн.
В очите на Семюъл Ръф проблесна съпротива.
— Това е нещо, което никога не ще узнаете — отвърна с достойнство той.
— Някой ви е подучил и ви е накарал да го сторите — обвини го актьорът. — Името на този някой ще се разбере, като ви сложат на масата за мъчения. Водете го!
Ръф зашепна пламенно последната си молитва на латински, във възхвала на вярата си.
— In manus tuas, Domine, confide spiritum meum…
„В твоите ръце, господи, предавам духа си!…“ такива, казват, са били и последните думи на Мария, кралицата на Шотландия, когато е сложила глава на ешафода. С опита си да обезглави нейната съперница Семюъл Ръф сам бе произнесъл присъдата си. След разпита го чакаше жестока смърт.
Никълъс не бе изненадан от факта, че действията на Ръф са били част от един голям заговор. Семюъл и Червенобрадия са били активните фигури в този заговор, докато другите са стоели в сянка. Нямаше съмнение, че техните имена щяха да изплуват от мрака в килията за изтезания.
Но имаше все пак нещо, което истински го впечатли.
— Представа нямах, че Червенобрадия е негов брат! — каза той. — Бях убеден, че е някой католик, след като се бе нахвърлил с брадва върху неприличната табела в „Шапката на кардинала“, тя се е подигравала с вярата му. Но те са били двама братя!…
— Двама дяволи в общ впряг — изръмжа Файърторн.
— Няма нищо по-страшно от религиозния фанатизъм. На Ричърд Хънидю изведнъж му дожаля.
— Мастър Ръф бе толкова мил и сърдечен човек — каза той.
— Той беше добър актьор. Остави се дори да го ранят, само и само да изиграе убедително ролята си… Именно фехтуването му с мастър Гил ме накара да се замисля.
— В какъв смисъл? — попита момчето.
— Сам направи всичко, за да избегне боя. Не искаше да се разбере колко добре владее шпагата. Но когато се видя принуден да се бие, всички видяхме какво може. Човек, който умее да се фехтува така, лесно би могъл да инсценира боя в „Надежда и котва“. Уил Фаулър бе убит по предварително разработен план.
В това време дотърча Едмънд Худ. Объркан от бързината, с която се развиха събитията, той не бе разбрал защо пиесата му е била прекъсната така безцеремонно.
— Искам да зная, какво става тук!?
— Възмездие — обясни Лаконично Файърторн. — Разкрихме един предател и го дадохме на правосъдието.
— Семюъл?
— Олицетворение на престъплението — заяви помпозно актьорът. — Един рафиниран хитрец, който си намери майстора в лицето на нашия импресарио. Ръф действаше толкова хитро, че успя всички ни да заблуди. Единствен Ник прозря истината.
— Направих само онова, което трябваше — каза Никълъс скромно.
— Бяхте великолепен! — настоя Файърторн. — Спечелихте доверието на престъпника и го накарахте да вярва, че виждате опасността за трупата някъде отвън. Така Ръф се почувства в безопасност. Оставаше само да го накараме да разкрие истинския си лик.
— Така е — потвърди Никълъс. — Просто трябваше да му дадем възможността, която търсеше.
— Започвам да разбирам — каза Худ. — Значи затова поискахте да преместя екзекуцията на сцената.
— Точно така, Едмънд. Дадохме на Сам ролята на палача и бяхме сигурни къде ще нанесе своя удар. С помощта на Дик успяхме да му заложим вълчи капан.
Леко засегнат, че не е бил посветен в заговора, Худ все пак намери сили да приветства съобразителността на импресариото.
— А тази работа със сценария на „Глориана триумфант“? — запита той.
— Това и аз не можах да разбера — призна Никълъс. — Когато откраднаха сценария, реших, че е поредният удар срещу трупата на Уестфийлд. Питах се обаче какво би могло да накара Ръф и неговия съратник да навредят на трупата. За тях много по-важно би било тя да се радва на успех.