„О, това е нещо подходящо“ — помисли той и тръгна след пазачите. Когато трупът беше оставен, Керн го разгледа бегло и още повече се убеди, че е намерил онова, което му беше нужно. Искаше вече да пошепне на служещия да отнесат трупа, когато изведнъж при смъртницата се приближи лошо облечен старик с отдавна небръснати мустаци и брада.
— Ето я Марта! — възкликна той и изтри с ръка потта от челото си.
„Дяволът го домъкна!“ — изруга Керн и като се приближи до старика, каза:
— Познахте ли трупа? Но той е без глава.
Старикът посочи голямата бенка на лявото рамо.
— Белязана — отговори той.
Керн се учуди, че старикът говори така спокойно.
— Каква ви беше? Жена или дъщеря?
— Милостив е бог — отговори словоохотливият старик. — Племенница ми беше, и то не родна. От братовчедка ми останаха три — братовчедката умря, а те на моите ръце. Пък аз имам и свои четири. Не стига. Но какво да се прави, господине? Не са котета, край оградата няма да ги захвърлиш я! Така и живяхме. А взе, че се случи нещастие. Живеем в стара къща. Отдавна искаха да ни изселят от нея, но къде да се денеш? И ето доживяхме. Покривът се събори. Останалите деца се отърваха с контузии, а на тази главата сряза. Ние със старата не бяхме у дома. С нея продаваме печени кестени. Аз дойдох у дома, а Марта я бяха откарали вече в моргата. И защо в моргата? Казват, и в други квартири затрупало хора и някои били самотни, ето ги всички тука. Пристигнах у дома и дим да ме няма, не може да се влезе, като че беше станало земетресение.
„Подходяща работа“ — помисли Керн и като отведе старика настрана, му каза:
— Каквото се е случило, не може да се поправи. Знаете ли, аз съм лекар и на мене ми е нужен труп. Ще говоря направо. Ако искате, ще получите сто франка — и можете да си отидете.
— Ще я режете ли? — Старикът поклати неодобрително глава и се замисли. — На нея, разбира се, е все едно… Ние сме бедни хора… А все пак не е чужда кръв…
— Двеста.
— А нуждата е голяма, дечицата гладни… но все пак жал ми е… Добра девойка беше, много добра и лицето като роза, не като тази вехтория… — Старикът махна пренебрежително към масите с труповете.
„Ей, че старик! Той, струва ми се, започва да хвали своята стока“ — помисли Керн и реши да измени тактиката.
— Впрочем както искате — небрежно каза той. — Труповете тук не са малко и има не по-лоши от вашата племенница. — И Керн се отстрани от старика.
— Че как така, оставете ни да помислим… — ситнеше подир него старикът, явно склонен на сделката.
Керн вече тържествуваше, но положението неочаквано пак се измени.
— Ти тук ли си вече? — чу се развълнуван старчески глас. Керн се обърна и видя една дебела старица с чистичко бяло боне, която бързаше към тях.
Като я видя, старикът неволно изпъшка.
— Намери ли я? — запита старицата, озъртайки се диво встрани и шепнейки молитви.
Старикът посочи мълчаливо трупа.
— Гълъбице ти наша, мъченице нещастна! — зави старицата, приближавайки се до обезглавения труп.
Керн разбра, че със старицата ще бъде трудно да се погоди.
— Чуйте, мадам — каза той приветливо, като се обърна към нея. — Тук аз разговарях с вашия мъж и узнах, че сте притеснени материално.
— Притеснени или не, не просим от други — отряза не без гордост старицата.
— Да, но… виждате ли, аз съм член на благотворителното погребално дружество. Мога да поема погребението на вашата племенница за сметка на дружеството, както и всички грижи около това погребение. Ако искате, можете да ми възложите това а вие си вървете по своята работа, чакат ви вашите деца и сирачета.
— Ти какво си надрънкал? — нахвърли се старицата върху мъжа си. И като се обърна към Керн, каза: — Благодаря ви, господине, но аз съм длъжна да изпълня всичко, както се полага. Ще се справим някак и без вашето благотворително дружество. Какво се пулиш? — премина тя към обикновения тон на разговор с мъжа си. — Вземай покойницата. Да вървим. Аз докарах и ръчната количка.
Всичко това беше казано с такъв решителен тон, че Керн се поклони сухо и се отдалечи.
„Досадно! Не, наистина днес е несполучлив ден.“
Той тръгна към изхода и като отведе вратаря настрана, тихо му каза:
— Та гледайте, ако има нещо подходящо, веднага ми звъннете по телефона.
— О, господарю, непременно — закима с глава вратарят, получавайки от Керн голям бакшиш.
Керн обядва в ресторанта и се върна у дома си. Когато влезе в стаята на Брике, тя го посрещна с обикновения в последно време въпрос: