— Всичко ще мине — убедено говореше Керн. Безпокоеше го само малката раничка на стъпалото на Брике. Раничката заздравяваше бавно. С време и тя заздравя дотолкова, че Брике не изпитваше болки даже настъпвайки болния крак. А след няколко дни Брике вече се опитваше да танцува.
— Не мога да разбера тази работа — говореше тя, — някои движения ми се удават свободно, а други са затруднени. Вероятно не съм свикнала да управлявам новото си тяло… А то е великолепно! Погледнете краката, мадмоазел Лоран. И ръстът е отличен. Само тези шевове на шията… Ще става нужда да ги закривам. Затова пък тази бенка на рамото е очарователна, нали? Ще си ушия дреха с такъв фасон, че тя да се вижда… Не, аз съм напълно доволна от своето тяло.
„Своето тяло!“ — мислеше Лоран. — „Бедната Анжелика Гай!“
Всичко, което Брике така дълго задържаше в себе си, избликна отведнъж. Тя затрупа Лоран с искания, поръчки, молби за костюми, бельо, обуща, шапки, модни списания, козметически принадлежности.
Тя беше представена на главата на професор Доуел от Керн в ново сиво облекло. И понеже това беше мъжка глава, Брике не можеше да не пококетничи. Тя беше много поласкана, когато главата на Доуел прохриптя:
— Отлично! Вие се справихте отлично със задачата си, колега, поздравявам ви!
И Керн подръка с Брике, сияейки като младоженец, излезе от стаята.
— Седнете, мадмоазел — галантно каза Керн, когато дойдоха в кабинета му.
— Не зная как да ви благодаря, господин професоре — каза тя, отпусна нежно очи и след това кокетно го погледна. — Вие направихте толкова много за мене… А аз с нищо не мога да ви възнаградя.
— Това не е нужно. Аз съм възнаграден повече, отколкото мислите.
— Много се радвам. — И Брике обгърна Керн с още по-лъчист поглед. — А сега разрешете ми да си отида… да се изпиша от болницата.
— Как да си отидете? От коя болница? — не разбра изведнъж Керн.
— Да си отида у дома. Представям си какъв фурор ще направи появяването ми сред другарките!
„Тя се гласи да си отива!“ Керн не допускаше такава мисъл. Той положи огромен труд, разреши най-сложната задача, извърши невъзможното съвсем не за да направи Брике фурор сред своите лекомислени другарки. Той сам искаше да произведе фурор с демонстрацията на Брике пред обществото на учените. Впоследствие може и да й даде известна свобода, но сега за това и дума не може да става.
— За съжаление не мога да ви пусна, мадмоазел Брике. Вие трябва да останете още известно време в моя дом, под мое наблюдение.
— Но защо? Аз се чувствувам великолепно — възрази тя, играейки си с ръката.
— Да, но може да ви стане по-зле.
— Тогава ще дойда при вас.
— Позволете ми да зная по-добре кога можете да си отидете оттук — вече рязко каза Керн. — Не забравяйте какво бяхте без мене.
— За това ви благодарих вече. Но аз не съм момиченце и не съм робиня и мога да се разпореждам със себе си!
„Охо, та тя е с характер!“ — с учудване помисли Керн.
— Е, ще поговорим пак за това — каза той. — А сега благоволете да отидете в стаята си. Джон вероятно ви е донесъл вече бульона.
Брике нацупи устни, стана и без да гледа Керн, излезе. Тя обядваше заедно с Лоран в нейната стая. Когато влезе, Лоран беше вече на масата. Брике се отпусна на стола и направи небрежен, изящен жест с китката на дясната ръка. Лоран не за първи път забелязваше този жест и мислеше кому собствено принадлежи: на тялото на Анжелика Гай или на Брике? Но нима не може да остане в тялото на Анжелика Гай автоматизмът на движенията, закрепил се някак в двигателните нерви?… За Лоран всички тези въпроси бяха твърде сложни.
„От тях вероятно ще се заинтересуват психолозите“ — помисли тя.
— Пак бульон! Дотегнаха ми тези болнични блюда — капризно каза Брике. — Аз бих изяла сега с удоволствие дузина стриди и бих изпила чаша шабли. — Тя отпи няколко глътки бульон от чашката и продължи: — Професор Керн ми заяви сега, че няма да ме пусне от дома си още няколко дни. Как не! Аз не съм от породата на домашните птици. Тук може да се умре от скука. Не, аз обичам така да живея, че всичко да се върти като колело. Огньове, музика, цветя, шампанско…
Дърдореше непрекъснато, Брике обядва набързо, стана от стола и като отиде до прозореца, погледна внимателно надолу.
— Лека нощ, мадмоазел Лоран — каза тя, като се обърна. — Днес ще си легна рано. Моля ви се, не ме будете утре сутринта. В този дом сънят е най-доброто прекарване на времето.
И като кимна с глава, тя отиде в стаята си.
А Лоран седна да пише на майка си.
Всичките писма се контролираха от Керн. Лоран знаеше колко строго я следи и затова дори не се опитваше да изпрати някакво писмо без неговата цензура. Впрочем, за да не тревожи майка си, тя реши — даже и да можеше да изпрати писмо без цензурата на Керн — да не й пише истината за своето неволно заточение.