Тази нощ Лоран спа особено лошо. Дълго се въртя в леглото, мислейки за бъдещето. Животът й се намираше в опасност. Какво ще предприеме Керн, за да я „обезвреди“?
Не можеше да заспи, изглежда, и Брике. От нейната стая се донасяше някакво шумолене.
„Мери новите си дрехи“ — помисли Лоран. После всичко стихна. Смътно през сън Лоран чу като че ли заглушен вик и се събуди. „Нервите ми не са в ред“ — помисли тя и отново заспа здрав предутринен сън.
Събуди се, както винаги, в седем часа сутринта. В стаята на Брике все още беше тихо. Лоран реши да не я безпокои и отиде в стаята на главата на Тома. Главата на Тома беше все така мрачна. След като Керн „приши тяло“ на главата на Брике, тъгата на Тома се усили. Той молеше, искаше по-скоро да дадат и на него ново тяло и накрая грубо ругаеше. С голям труд Лоран го успокояваше. Като завърши сутрешния му тоалет, тя въздъхна с облекчение и отиде в стаята на главата на Доуел, който я посрещна с приветлива усмивка.
— Странно нещо е животът! — каза главата на Доуел. — Неотдавна исках да умра. Но мозъкът ми продължава да работи и само преди три дена ми дойде наум необикновено смела и оригинална идея. Ако можех да осъществя тази си мисъл, това би направило цял преврат в медицината. Аз съобщих идеята си на Керн и трябваше да видите как пламнаха очите му. Вероятно му се мяркаше прижизненият паметник, издигнат му от благодарните съвременници… И ето, аз трябва да живея за него, за идеята, а значи и за себе си. Това наистина е някаква примка.
— И каква е тази идея?
— Ще ви я разкажа някак, когато се оформи по-добре в мозъка ми.
В девет часа Лоран реши да почука на Брике, но отговор не получи. Обезпокоена, Лоран се опита да отвори вратата, но тя се оказа заключена отвътре. Не й оставаше нищо друго, освен да съобщи за всичко на професор Керн.
Както винаги, Керн действуваше бързо и решително.
— Чупете вратата! — заповяда той на Джон.
Негърът натисна с рамо. Тежката врата изпращя и изскочи от пантите. Керн, Лоран и Джон влязоха в стаята.
Измачканата постеля на Брике беше празна. Керн дотича до прозореца. От ръчката на рамката се спускаше въже от разкъсан чаршаф и две кърпи. Цветята под прозореца бяха измачкани.
— Това е ваша майстория! — викна Керн, обръщайки страшно лице към Лоран.
— Уверявам ви, че не съм взела никакво участие в бягството на мадмоазел Брике — каза твърдо Лоран.
— Е, с вас пак ще си поговорим — отговори Керн, макар решителният отговор на Лоран да го убеди изведнаж, че Брике е действувала без съучастници. — Сега трябва да се погрижим да заловим избягалата.
Керн отиде в кабинета си и закрачи развълнувано от камината до бюрото. Първата му мисъл беше да извика полиция. Но веднага се отказа от тази мисъл. Най-малко полицията трябваше да се меси в тази история. Ще се наложи да се обърне към частните разузнавателни агентства.
„Дявол да го вземе, сам съм виновен… Трябваше да взема предпазни мерки. Но кой можеше да помисли. Вчерашният труп избяга!“ — Керн злобно се разсмя. — „И сега току-виж раздрънкала за всичко, което стана с нея… Нали говореше за фурора, който ще произведе нейното появяване… Тази история ще стигне до вестникарските кореспонденти и тогава… Не трябваше да показвам главата й на Доуел… Създаде ми грижи. Отблагодари ми се!“
Керн извика по телефона един агент от частно разузнавателно бюро, връчи му крупна сума за разходи, обещавайки още по-голяма в случай на успешно издирване, и даде подробно описание на изчезналата.
Агентът прегледа мястото на бягството и следите, които водеха към желязната ограда на градината. Оградата беше висока и завършваше с остри пръти. Агентът поклати глава: „Юнак девойка!“ Върху един прът той забеляза късче сив копринен плат, взе го и грижливо го сложи в портфейла си.
— С такава дреха беше облечена в деня на бягството. Ще търсим жена в сиво облекло.
И като увери Керн, че ще намери „жената в сиво облекло“ най-късно след едно денонощие, агентът си отиде.
Полицаят беше опитен в работата си. Той разузна адреса на последната квартира на Брике и адреса на няколко предишни нейни другарки, завърза с тях познанство, у една намери снимка на Брике, узна в кои кабарета е пяла. Няколко агенти бяха изпратени по тези кабарета, за да търсят бегълката. „Птичката няма да отлети далече“ — говореше уверено полицаят.
Но този път той се излъга. Минаха два дена, а не можаха да попаднат на следите на Брике. Едва на третия ден някакъв постоянен посетител на една кръчмичка в Монмартър съобщи на агента, че през нощта на бягството там била „възкръсналата“ Брике. Но къде изчезнала след това, никой не знаел.