— О, това е цяла история… Ти излиза ли? Можеш ли да поседиш с мене една минутка?
Марта кимна утвърдително с глава. Приятелките седнаха пред масичката с голямо огледало, отрупано с кутийки с грим и различни моливи и бои, шишенца с одеколони, пудриери, всевъзможни кутийки с фиби и иглички.
Жан приседна до тях, пушейки египетска папироса.
— Аз избягах от болницата. Направо избягах — съобщи Брике.
— Но защо?
— Дотегнаха ми бульоните. Разбираш ли, бульон, бульон и бульон… Просто се страхувах да не се задавя в бульона. А докторът не искаше да ме пусне. Трябвало да ме покаже на студентите. Страхувам се, че ще ме търсят с полиция… Не мога да се върна у дома и бих искала да остана при тебе. Още по-добре ще бъде да изчезна от Париж за няколко дни… Но аз имам толкова малко пари.
Рижата Марта плесна ръце — това беше толкова интересно.
— Разбира се, ти ще останеш при мене — каза тя.
— Страхувам се, че и мене ще търси полицията — замислено произнесе Жан, пускайки колело дим. — Аз също трябва да изчезна за няколко дни от хоризонта.
Лястовичката беше своя и Жан не скриваше от нея професията си. Тя знаеше, че Жан е „важна“ птица. Неговата специалност беше касоразбивачество.
— Хайде, Лястовичке, с нас на юг. Ти, аз и Марта. На Ривиерата, да подишаме морски въздух. Заседях се, трябва да се освежа. Вярваш ли, повече от два месеца не съм видял слънце и вече почвам да забравям как изглежда то.
— Прекрасно — запляска с ръце Рижата Марта.
Жан погледна скъпия златен часовник-браслет.
— Но ние имаме още един час време. Дявол да го вземе, ти трябва да ни допееш своята песничка… А после ще отлетим и нека те търсят.
Брике прие с удоволствие това предложение.
Както очакваше, излизането й на сцената произведе фурор. Жан излезе на естрадата в ролята на конферансие, припомни трагичната история, станала тук с Брике преди няколко месеца, и после заяви, че мадмоазел Брике по желание на публиката е оживяла, след като той, Жан, й налял в гърлото чашка коняк „Лястовичка“.
— Лястовичката! Лястовичката! — зарева публиката.
Жан направи знак с ръка и когато виковете замлъкнаха, продължи:
— Лястовичката ще изпее песента от онова място, на което неочаквано я прекъснаха. Оркестър, „Котенцето“!
Оркестърът засвири и под бурните аплодисменти Брике допя от половината куплет своята песничка. Наистина шумът беше такъв, че тя самата не чуваше своя глас, но това не беше нужно. Тя се чувствуваше щастлива, както никога, и се опиваше от това, че не бяха я забравили и я посрещнаха толкова топло. Че тази топлота беше силно подгрята от винените пари, не я смущаваше.
Като свърши пеенето, тя направи неочаквано изящен жест с китката на дясната ръка. Това беше ново. Публиката зааплодира още по-бурно.
„Откъде това у нея? Какви красиви маниери. Трябва да се усвои този жест…“ — помисли Рижата Марта.
Брике слезе от естрадата в залата. Приятелите й я целуваха, познатите протягаха чаши и се чукаха. Брике беше почервеняла, очите й блестяха. Успехът и виното завъртяха главата й. Забравяйки за опасността от преследването, тя беше готова да седи тук цялата нощ. Но Жан, който беше пил не по-малко от другите, не губеше контрол над себе си. От време на време той поглеждаше часовника и най-после отиде до Брике и я дръпна за ръката.
— Време е!
— Но аз не искам! Вие можете да заминавате сами. Аз няма да тръгна — отговори Брике и нежно примижа. Тогава Жан я вдигна и понесе към изхода.
Публиката почна да роптае.
— Сеансът е свършен! — викна Жан вече от вратата. — До следващата неделя!
Той изнесе дърпащата се в ръцете му Брике на улицата и я сложи в автомобила. Скоро пристигна и Марта с малки куфарчета.
— На Площада на републиката — каза Жан на шофьора, не желаейки да посочи крайния пункт. Той беше привикнал да пътува с прехвърляне.
ЖЕНАТА-ЗАГАДКА
Вълните на Средиземно море ритмично заливаха пясъчния плаж. Лек ветрец едва надуваше платната на белите яхти и рибарските кораби. Високо в синьото небе ласкаво бръмчаха сивите хидроплани, които извършваха къси увеселителни рейсове между Ница и Ментон.
Млад човек в бял костюм за тенис седеше в плетено кресло и четеше вестник. До креслото лежаха в калъф тенисна ракетка и няколко нови английски научни списания. Наред с него, под огромен бял чадър, до триножник, се занимаваше неговият другар, художникът Арман Ларе.
Артур Доуел, синът на покойния професор Доуел, и Арман Ларе бяха неразделни приятели. Тяхната дружба най-добре доказваше правдивостта на пословицата, че крайностите се привличат. Артур Доуел беше малко мълчалив и студен. Той обичаше реда и умееше търпеливо и системно да се занимава. Оставаше му още една година до свършване на университета и вече го оставяха в университета при катедрата по биология.