— Толкова повече трябва по-скоро да я спасим — горещо възрази Ларе.
— Да, да я спасим, но не да ускорим нейната смърт. А нашата визита при Керн може да ускори този съдбоносен край.
— Но какво да правим?
— Да вървим по втория, по-бавния път. Ще се постараем този път да бъде възможно по-къс. Мари Лоран може да ни даде много повече полезни сведения, отколкото Брике. Лоран знае разположението на къщата, тя се е грижила за главите. Може би тя е говорила с моя баща… т.е. с главата му.
— Тогава хайде по-скоро при Лоран.
— Уви, нея също трябва предварително да освободим.
— Тя у Керн ли е?
— В болница. Очевидно в една от онези болници, където за добри пари държат затворени такива болни като нас. Ще стане нужда да поработим повечко, Ларе. — И Доуел разказа на своя приятел за срещата си с майката на Лоран.
— Проклет Керн! Той сее около себе си нещастие и ужаси. Ако ми падне…
— Ще се постараем да ни падне. И първата крачка към това е да се видим с Лоран.
— Веднага отивам там.
— Това би било непредпазливост. Ние лично трябва да се показваме само в случаите, когато нищо друго не ни остава. Засега ще се ползуваме от услугите на други хора. Ние с вас трябва да представляваме своего рода таен комитет, който ръководи действията на надеждни хора, но остава неизвестен за врага. Трябва да намерим верен човек, който да отиде в Ско и да установи познанство със санитари, болногледачки, готвачи, портиери — с когото се окаже възможно. Ако сполучим да подкупим макар един, работата ще бъде свършена наполовина.
Ларе нямаше търпение. Искаше му се да пристъпи незабавно към действие, но се подчини на по-разсъдителния Артур и в края на краищата се примири с политиката на предпазливи действия.
— Но кого да поканим? О, Шауб! Младия художник, който пристигна неотдавна от Австралия. Мой приятел, прекрасен човек, отличен спортист. За него поръчението ще бъде своего рода спорт. Дявол да го вземе — изруга Ларе, — защо сам не мога да се заема с това?
— Толкова ли е романтично? — с усмивка запита Доуел.
ЛЕЧЕБНИЦАТА НА РАВИНО
Шауб, млад човек на двадесет и три години, розоволик блондин с атлетическо телосложение, прие предложението на „заговорниците“ с възторг. Той не беше посветен във всички подробности, но му съобщиха, че може да окаже огромна услуга на приятелите си. И той весело кимна с глава, без даже да запита Ларе дали в цялата тази история няма нещо осъдително: той вярваше в честността на Ларе и неговия приятел.
— Великолепно! — извика Шауб. — Отивам незабавно в Ско. Етюдното сандъче ще послужи като прекрасно оправдание за появяването на нов човек в малкото градче. Ще рисувам портрети на санитарки и болногледачки. Ако не са много безобразни, даже ще ги поухажвам малко.
— Ако трябва, предлагайте ръката и сърцето си — каза Ларе с въодушевление.
— За това не съм достатъчно красив — скромно забеляза младият човек. — Но с удоволствие ще пусна мускулите си в работа, ако се наложи.
Новият съюзник тръгна на път.
— Помнете, действувайте с възможната скорост и крайна предпазливост — даде му Доуел последен съвет.
Шауб обеща да се завърне след три дни. Но още на втория ден вечерта той се яви при Ларе много развълнуван.
— Невъзможно е — каза той. — Това не е болница, а затвор, ограден с каменна стена. И никой от служителите не излиза вън от тази стена. Всички продукти се докарват от доставчиците, които не се допускат даже в двора. На вратите излиза домакинът и приема всичко, което му е нужно… Аз обикалях около този затвор като вълк около кошара. Но не успях даже с едното око да надникна над каменната стена.
Ларе беше разочарован и ядосан.
— Аз се надявах — каза той с лошо скрито раздразнение, — че вие, Шауб, ще проявите по-голяма изобретателност и находчивост.