— За сметка на други нещастни.
— Нека да е така, но там, където са плакали двама, ще плаче един. Там, където е имало двама мъртъвци, ще има един. Нима това не са велики перспективи? И какво представляват в сравнение с това моите лични работи, нека даже са престъпления? Какво го интересува болния, че на душата на хирурга, който спасява живота му, лежи престъпление? Вие ще убиете не само мене, а и хиляди живота, които в бъдеще аз бих могъл да спася. Помислили ли сте за това? Вие ще извършите хиляди пъти по-голямо престъпление от това, което съм извършил аз, ако, разбира се, съм го извършил. Помислете още един път и ми дайте вашия отговор. Сега си идете. Аз няма да ви карам да бързате.
— Аз ви дадох вече отговора си. — И Лоран излезе от кабинета.
Тя отиде в стаята на главата на професор Доуел и му предаде съдържанието на разговора с Керн. Главата на Доуел се замисли.
— Не беше ли по-добре да скриете вашите намерения, или поне да дадете неопределен отговор? — прошепна най-после главата.
— Не умея да лъжа — отговори Лоран.
— Това ви прави чест, но… вие обрекохте себе си. Вие можете да загинете и вашата жертва няма да принесе никому полза.
— Аз… другояче не мога — каза Лоран и като наведе тъжно глава, излезе.
— Жребият е хвърлен — повтаряше тя една и съща фраза, седнала до прозореца на стаята си.
„Бедната мама“ — неочаквано се мярна в главата й. — „Но тя би постъпила по същия начин“ — сама си отговори Лоран. Искаше й се да напише на майка си писмо и да изложи в него всичко, което стана с нея. Последното писмо. Но нямаше никаква възможност да го изпрати. Лоран не се съмняваше, че ще загине. Тя беше готова да срещне спокойно смъртта. Огорчаваше я само грижата за майката и мисълта, че престъплението на Керн ще остане неотмъстено. Но вярваше, че рано или късно все пак възмездието няма да го отмине.
Онова, което тя чакаше, се случи по-скоро, отколкото предполагаше. Лоран загаси светлината и си легна. Нервите й бяха напрегнати. Тя чу някакво шумолене зад шкафа до стената. Това шумолене повече я учуди, отколкото изплаши. Вратата на стаята й беше заключена. При нея не можеше да се влезе, без тя да чуе. „Що за шумолене? Може би мишки?“
По-нататък всичко стана с необикновена бързина. След шумоленето се чу скърцане. Нечии стъпки бързо се приближиха до кревата. Лоран се повдигна изплашено на лакти, но в същия миг нечии силни ръце я натиснаха към възглавницата и поставиха на лицето й маска с хлороформ.
„Смърт!…“ — се мярна в мозъка й и тя затрепера с цялото си тяло и инстинктивно се дръпна.
— По-спокойно — чу тя гласа на Керн точно такъв, какъвто беше през време на обикновените операции, а след това изгуби съзнание.
Дойде на себе си вече в лечебницата…
Професор Керн приведе в изпълнение заплахата за „извънредно тежките за нея последствия“, ако не запази тайната. От Керн тя очакваше всичко. Той й отмъсти и сам не получи възмездие. Мари Лоран принесе себе си в жертва, но нейната жертва беше безплодна. Съзнанието за това още повече наруши душевното й равновесие.
Тя беше близко до отчаянието. Даже тук чувствуваше влиянието на Керн. Първите две седмици на Лоран не разрешаваха даже да излиза в голямата сенчеста градина, където се разхождаха „тихите“ болни. Тихи — това бяха онези, които не протестираха срещу затварянето, не доказваха на лекарите, че са напълно здрави, не заплашваха с разобличения и не правеха опити за бягство. В цялата лечебница имаше не повече от десет процента действително душевноболни, пък и на тях бяха вече взели ума в болницата. За тази цел Равино имаше изработена сложна система на „психическо отравяне“.
ТРУДЕН СЛУЧАЙ В ПРАКТИКАТА
За доктор Равино Мари Лоран беше „труден случай в практиката“. Наистина през време на работата й у Керн нервната система на Лоран силно се изтощи, но волята й не се разколеба. С тази работа се зае Равино. Засега той не се заемаше сериозно с „обработката на психиката“ на Лоран, а само я изучаваше внимателно отдалече. Професор Керн още не беше дал на доктор Равино определени директиви относно Лоран: да я изпрати преждевременно в гроба или да я подлуди. Последното във всеки случай до известна степен изискваше самата система в психиатрическата „лечебница“ на Равино.
Лоран очакваше с вълнение момента, когато ще бъде окончателно решена съдбата й. Смърт или лудост — друг път тука за нея, както и за другите, нямаше. И тя събираше всичките си душевни сили, за да противостои поне на лудостта. Тя беше много кротка, послушна и даже външно спокойна. Но с това беше трудно да излъже доктор Равино, който притежаваше голям опит и необикновени способности на психиатър. Тази покорност на Лоран възбуждаше в него още по-голямо безпокойство и подозрителност.