„Труден случай“ — мислеше той, разговаряйки с Лоран през време на обикновения сутрешен преглед.
— Как се чувствувате? — питаше той.
— Благодаря, добре — отговаряше Лоран.
— Ние правим всичко възможно за нашите пациенти, но все пак непривичната обстановка и относителното лишаване от свобода действуват на някои болни угнетяващо. Чувство на самотност, тъга.
— Аз съм свикнала със самотата.
„Не така лесно ще я предизвикам към откровеност“ — помисли Равино и продължи:
— У вас всъщност всичко е в ред. Малко са разклатени нервите ви и толкоз. Професор Керн ми казваше, че ви се е случвало да вземате участие в научни опити, които можели да направят доста тежко впечатление на непривикнал човек. Вие сте толкова млада. Преумора и лека неврастения. И професор Керн, който много ви цени, реши да ви даде почивка…
— Много съм благодарна на професор Керн.
„Скрита натура“ — ядосваше се Равино. — „Трябва да я събера с другите болни. Тогава може би ще разкрие повече себе си но такъв начин ще бъде възможно да се изучи по-скоро характерът й.“
— Вие се заседяхте — каза той. — Защо не се разходите в градината? Имаме чудесна градина, даже не градина, а същински парк от десетки хектари.
— Не ми разрешиха да се разхождам.
— Нима? — учудено извика Равино. — Това е недоглеждане от страна на моя асистент. Вие не сте от болните, на които разходките могат да принесат вреда. Моля ви се, разхождайте се. Запознайте се с нашите болни, сред тях има интересни хора.
— Благодаря ви, ще се възползувам от вашето разрешение.
Когато Равино си отиде, Лоран излезе от стаята си и тръгна по дългия коридор, боядисан в мрачен сив тон с черна линия,към изхода. Иззад заключените врати на стаите се чуваха безумни виения, викове, истеричен смях, бърборене…
— О… о… о… — чуваше се отляво.
— У-у-у… Ха-ха-ха — отговаряха отдясно.
„Сякаш в зверилница“ — мислеше Лоран и се мъчеше да не се поддава на тази потискаща обстановка. Но тя поускори крачките си и побърза да излезе.
Пред нея се простираше равна пътечка, водеща навътре в градината. Лоран тръгна по нея. „Системата“ на доктор Равино се чувствуваше даже тук. Всичко имаше мрачен оттенък. Дърветата бяха само хвойнови с тъмна зеленина. Дървените скамейки без облегала бяха боядисани в тъмносив цвят. Но особено поразиха Лоран цветарниците. Лехите бяха направени по подобие на гробове, а сред цветята преобладаваха тъмносините, почти черни градински теменуги, обиколени по краищата като с траурна лента с лай-кучки. Тъмните туфи допълваха картината.
„Същинско гробище. Тук неволно трябва да се раждат мисли за смъртта. Но мене няма да измамите, господин Равино, аз отгатнах вашите секрети и вашите «ефекти» няма да ме заварят неподготвена“ — ободряваше се Лоран и като мина бързо гробарския цветарник, влезе в боровата алея. Високите стебла като колони на храм се извисяваха нагоре, прикрити от тъмнозелените куполи. Върховете на боровете шумяха с равен, еднообразен сух шум.
В различните места на парка се виждаха сивите халати на болните.
„Кой от тях е луд и кой нормален?“ Това можеше доста безпогрешно да се определи даже след кратко наблюдаване. Онези, които още не бяха безнадеждни, гледаха с интерес новодошлата — Лоран. Болните пък с помрачено съзнание бяха задълбочени в себе си, откъснати от външния свят, на който гледаха с невиждащи очи.
До Лоран се приближи висок сух старик с дълга бяла брада. Старикът повдигна високо своите рунтави вежди, видя Лоран и каза, като че продължаваше да разговаря на глас сам със себе си:
— Единадесет години броих, после сбърках броя. Тук няма календари и времето спря. Аз не зная колко време пребродих тази алея. Може би двадесет, а може би и хиляда години. Пред лицето на бога един ден е като хиляда години. Трудно е да се определи времето. И вие, вие също ще ходите тука хиляда години дотам, до каменната стена, и хиляда години обратно. Оттук няма излизане. Надежда всяка оставете, вие, които влизате тук, както е казал господин Данте. Ха-ха-ха! Не очаквахте ли? Мислите, че съм луд? Аз съм хитър. Тук само лудите имат право да живеят. Но вие няма да излезете оттук, както и аз. Ние с вас… — И като видя приближаващия се санитар, който имаше задължението да подслушва разговорите на болните, старикът, без да изменя тона си, продължи, като подмигна хитро с око: — Аз съм Наполеон Бонапарт и моите сто дни още не са настъпили. Разбрахте ли ме? — запита той, когато санитарят отмина.