Равино биеше точно в целта. Лоран беше потисната. На нея самата не й идваше наум, че лъжата е играла такава огромна роля в живота й.
— Ето помислете, моя праведнице, при свободно време колко грехове имате. И какво спечелихте с вашата правда? Ще ви кажа: вие спечелихте доживотен затвор. И никакви сили няма да ви изведат от там — ни земни, ни небесни. А лъжата? Дори и да смятате многоуважаемия професор Керн за изчадие на ада и баща на лъжата, той продължава прекрасно да съществува.
Без да сваля очи от Лоран, Равино внезапно замълча. „Като за първи път е достатъчно, даден е добър заряд“ — с удовлетворение помисли той и без да се сбогува, излезе.
Лоран даже не забеляза излизането му. Тя седеше, закрила лицето си с ръце.
От този момент Равино идваше при нея всяка вечер, за да продължава йезуитските си беседи. Да разклати моралните устои, а заедно с това и психиката на Лоран стана за Равино въпрос на професионално самолюбие. Лоран страдаше искрено и дълбоко. На четвъртия ден тя не издържа, стана и викна с пламнало лице:
— Махнете се оттук! Вие не сте човек, а демон!
Тази сцена достави истинско удоволствие на Равино.
— Вие имате успехи — усмихна се той, без да мърда от мястото си. — Ставате по-правдива, отколкото бяхте.
— Вървете си! — задъхвайки се, издума Лоран.
„Великолепно, скоро ще почне да се бие“ — помисли докторът и излезе, като си подсвиркваше весело.
Наистина Лоран още не беше се била и вероятно би била способна да се бие само при пълно помрачаване на съзнанието, но психическото й здраве беше подложено на огромна опасност. Останала сама, тя с ужас съзнаваше, че няма дълго да издържи.
А Равино не изпускаше нищо, което би могло да ускори развръзката. Вечер звукове от жална песен, изпълнявана от неизвестен ней инструмент, почнаха да преследват Лоран. Като че ли някъде ридаеше виолончело, понякога звуковете се издигаха до горните регистри на цигулката, после изведнъж, без прекъсване, се изменяше не само височината, но и тембърът и звучеше вече като човешки глас, чист, прекрасен, но безкрайно печален. Отегчителната мелодия извършваше своеобразен кръг, повтаряше се безкрай. Когато Лоран чу за пръв път тази музика, мелодията даже й хареса. А и музиката беше така нежна и тиха, че Лоран започна да се съмнява дали действително някъде се свири, или пък у нея се развива слухова халюцинация. Минутите се нижеха, а музиката продължаваше да се върти в своя омагьосан кръг. Виолончелото се сменяше с цигулката, а цигулката с ридаещия човешки глас… Тъжно звучеше една нота в акомпанимента.
След час Лоран беше убедена, че тази музика не съществува в действителност, че тя звучи само в главата й. Нямаше къде да се дене от унилата мелодия. Лоран запуши ушите си, но пак й се струваше, че продължава да слуша музиката — виолончело, цигулка, глас… виолончело, цигулка, глас… — От това може да се полудее — шепнеше Лоран, Тя започна сама да си тананика нещо, мъчеше се да разговаря със себе си на глас, за да заглуши музиката, но нищо не помагаше. Тази музика я преследваше даже в съня.
„Хора не могат да свирят и пеят непрекъснато. Вероятно това е механическа музика… призрак някакъв“ — мислеше тя, като лежеше будна с отворени очи и слушаше безкрайния кръг: виолончело, цигулка, глас… виолончело, цигулка, глас… Тя не можа да дочака сутринта и побърза да отиде в парка, но мелодията се превърна в натрапчива идея. Лоран действително започна да чува незвучаща музика. И само виковете, стоновете и смехът на разхождащите се умопобъркани я заглушаваха до известна степен.
НОВИЯТ ПАЦИЕНТ
Постепенно Мари Лоран дойде до такова разстройство на нервите, че за пръв път в живота си почна да мисли за самоубийство. При една от разходките си тя започна да обмисля по какъв начин да свърши със себе си и така се бе задълбочила в тези мисли, че не забеляза лудия, който се приближи до нея и като й преграждаше пътя, каза:
— Добри са онези, които не знаят незнайното. Всичко това, разбира се, е сантименталност…
Лоран трепна от изненада и погледна болния. Той беше облечен като всички в сив халат. Тъмнорус, висок, с красиво благородно лице, той изведнъж привлече вниманието й.
„Изглежда, нов“ — помисли тя. — „За последен път се е бръснал не повече от преди пет дена. Но защо лицето му ми напомня някого?…“
Изведнаж младият човек бързо прошепна:
— Аз ви познавам, вие сте мадмоазел Лоран. Видях портрета ви у вашата майка.