„Две хиляди четиристотин шестдесет и едно, две хиляди четиристотин шестдесет и две…“ — продължаваше да брои Лоран, а да не слуша онова, което й говореше Равино.
Неизвестно колко щеше да продължава тази инквизиция, ако не бе почукала на вратата болногледачката.
— Влезте — недоволно каза Равино.
— Болната в седма стая, изглежда, свършва — каза болногледачката.
Равино стана с нежелание.
— Свършва, толкова по-добре — тихо изръмжа той. — Утре ще довършим нашия интересен разговор — каза и като хвана Лоран за брадичката, повдигна главата й, прихна иронично и си отиде.
Лоран въздъхна тежко и почти без сила се наведе над масата. А зад стената вече свиреше ридаещата музика на безнадеждна тъга. И властта на тази магьосническа музика беше толкова, голяма, че Лоран неволно се поддаде на това настроение. Вече й се струваше, че срещата с Артур Доуел е само бълнуване на болното й въображение, че всяка борба е безполезна. Смъртта, само смъртта ще я избави от мъки. Тя се огледа наоколо… Но самоубийствата на болните не влизаха в системата на доктор Равино. Тук нямаше даже на какво да се обесиш. Лоран се разтрепера. Неочаквано изникна лицето на майка й.
„Не, не, няма да направя това, заради нея не ще го направя… макар това да е последната нощ… Ще чакам Доуел. Ако не дойде…“ Тя не довърши мисълта си, но чувствуваше с цялото си същество онова, което ще се случи с нея, ако той не изпълни даденото й обещание.
БЯГСТВО
Тази беше най-мъчителната нощ от всички, прекарани от Лоран в болницата на доктор Равино. Минутите се нижеха безкрайно и мудно като чуващата се в стаята позната музика.
Лоран се разхождаше нервно от прозореца до вратата. От коридора се дочуха прокрадващи се стъпки. Сърцето й заби. Заби и замря — тя узна стъпките на дежурната болногледачка, която приближаваше до вратата, за да погледне в шпионката. Лампата от двеста свещи не угасваше в стаята цяла нощ. „Това помага за безсъницата“ — бе решил доктор Равино. Несъблечена, Лоран бързо легна в леглото, покри се с одеялото и се престори на заспала. И с нея се случи необикновеното: неспала в продължение на много нощи, тя заспа, изморена до последна степен от всичко преживяно. Спа само няколко минути, но й се стори, че е спала цяла нощ. Тя скочи изплашено, затича се към вратата и изведнаж се сблъска с влизащия Артур Доуел. Той не беше я излъгал. Тя едвам се удържа да не извика.
— По-скоро — шепнеше той. — Болногледачката е в западния коридор. Да вървим.
Той я хвана за ръката и внимателно я поведе подире си. Стъпките им се заглушиха от стоновете и виковете на болните, страдащи от безсъница. Безкрайният коридор беше изминат. Ето най-после и изхода от дома.
— В парка дежурят пазачи, но ние ще се промъкнем покрай тях… — шепнеше бързо Доуел и водеше Лоран навътре в парка.
— Но кучетата…
— Аз през всичкото време ги хранех с остатъците от обяда си и те ме познават. Тука съм вече няколко дни; но ви избягвах, за да не събудя подозрение.
Паркът тънеше в мрак. Но на каменната стена на известно разстояние един от друг, като около затвор, бяха поставени запалени фенери.
— Ето там има храсталаци… тука…
Внезапно Доуел легна на тревата и дръпна за ръката Лоран. Тя последва примера му. Един от пазачите мина близко до бегълците. Когато се отдалечи, те почнаха да се промъкват към стената.
Някъде заръмжа куче, дотича до тях и като видя Доуел, замаха опашка. Той му хвърли късче хляб.
— Ето виждате ли — прошепна Артур, — най-главното е свършено. Сега ни остава да се прехвърлим през стената. Аз ще ви помогна.
— А вие? — запита с тревога Лоран.
— Не се безпокойте, аз подире ви — отговори Доуел.
— Но какво ще правя зад стената?
— Там ни чакат моите приятели. Всичко е приготвено. Хайде, моля ви, малко гимнастика.
Доуел се допря до стената и с една ръка помогна на Лоран да се изкачи на гребена.
Но в този момент един от пазачите я видя и вдигна тревога. Внезапно цялата градина светна от фенери. Повиквайки си един друг, стражите и кучетата приближаваха бегълците.