— Скачайте! — заповяда Доуел.
— А вие? — изплашено извика Лоран.
— Скачайте де! — вече закрещя той и Лоран скочи.
Нечии ръце я подхванаха. Артур Доуел подскочи, залови се с ръце за върха на стената и започна да се измъква нагоре. Но двама санитари го хванаха за краката. Доуел беше толкова силен, че почти ги вдигна със себе си. Обаче ръцете му се изплъзнаха и той падна долу, като повали под себе си санитарите.
Зад стената се чу шум от запален автомобил. Приятелите очевидно чакаха Доуел.
— Тръгвайте по-скоро! Пълен ход! — извика той, борейки се със санитарите.
Автомобилът изсвири в отговор и се чу как префуча.
— Пуснете ме, сам ще вървя — каза Доуел, като престана да се съпротивява.
Обаче санитарите не го пуснаха. Стиснали здраво ръцете му, те го поведоха към дома.
На вратата стоеше доктор Равино по халат и пушеше папироса.
— В изолационната камера. Усмирителна риза! — каза той на санитарите.
Заведоха Доуел в малка стая без прозорци, на която всичките стени и подът бяха тапицирани с матраци. Тук затваряха през време на припадъците буйните болни. Санитарите хвърлиха Доуел на пода. След тях в камерата влезе Равино. Той вече не пушеше. С ръце в джобовете на халата той се наклони над Доуел и започна да го разглежда в упор с кръглите си очи. Доуел издържа този поглед. После Равино кимна с глава на санитарите и те излязоха.
— Вие не сте лош симулант — обърна се Равино към Доуел, — но мене трудно ще излъжете. Аз ви разбрах още първия ден от вашето появяване тук и ви следях, но признавам, не отгатнах вашите намерения. Вие и Лоран ще платите скъпо за тази измама.
— Не по-скъпо от вас — отговори Доуел.
Равино замърда своите мустаци на хлебарка.
— Заплаха ли?
— На заплахата — лаконично тръсна Доуел.
— С мене е трудно да се борите — каза Равино. — Аз съм пречупвал не само такива бозайничета като вас. Да се оплачете на властите? Не ще помогне, друже мой. А и вие можете да изчезнете, преди да нахлуят властите. От вас няма да остане и следа. Разгеле, как е истинската ви фамилия? Дюбари — това е измислица.
— Артур Доуел, син на професор Доуел.
Равино беше явно учуден.
— Много ми е приятно да се запознаем — каза той, желаейки да скрие зад усмивката смущението си. — Аз имах честта да бъда познат с вашия почтен татко.
— Благодарете на бога, че ми са вързани ръцете — отговори Доуел, — иначе бихте си изпатили. И не смейте да споменавате моя баща… негодяй!
— Много благодаря на бога, че сте здраво вързан и за дълго, скъпи мой гост!
Равино се обърна рязко и излезе. Ключът щракна звънко. Доуел остана сам. Той не се безпокоеше много за себе си. Приятелите няма да го оставят и ще го измъкнат от тази тъмница. Но все пак съзнаваше опасността на положението си. Равино навярно разбираше прекрасно, че от изхода на борбата между него и Доуел може да зависи съдбата на цялото му предприятие. Ненапразно Равино прекъсна разговора и неочаквано излезе от камерата. Добър психолог, той веднага отгатна с кого има работа и даже не се опита да приложи инквизиторските си таланти.
С Артур Доуел се налагаше да се бори не с психология, не с думи, а само с решителни действия.
МЕЖДУ ЖИВОТА И СМЪРТТА
Артур отслаби възлите, които го стягаха. Това той сполучи да направи, защото, когато го свързаха в усмирителна риза, той умишлено напрегна мускулите си. Бавно започна да се освобождава от пелените си. Но той беше следен. И едвам направи опит да изтегли ръката си, ключалката щракна, вратата се отвори, влязоха двама санитари и отново го вързаха, като този път обвиха върху усмирителната риза още няколко ремъка. Санитарите се отнасяха грубо с него и заплашваха да го набият, ако възобнови опитите си да се освободи. Доуел не отговаряше. Като го вързаха стегнато, санитарите излязоха.
Понеже в камерата нямаше прозорци и тя се осветяваше от електрическа лампа на тавана, Доуел не знаеше дали е настъпило утрото. Часовете минаваха бавно. Равино не предприемаше нищо и не се вестяваше. Доуел изпитваше жажда. Скоро той почувствува пристъп на глад. Но никой не влизаше в неговата камера, за да му донесе храна и нещо за пиене.
„Нима той иска да ме умори от глад?“ — помисли Доуел. Гладът го мъчеше все повече, но той не молеше за ядене. Ако Равино е решил да го умори от глад, защо да се унижава да моли. Той не знаеше, че Равино изпитва силата на характера му. И за неудоволствие на Равино издържа този изпит.
Въпреки глада и жаждата, прекарал дълго време без сън, Доуел незабелязано заспа. Той спеше безгрижно и дълбоко, без да подозира, че с това ще достави на Равино нова неприятност. Ни ярката светлина, ни музикалните експерименти на Равино не правеха впечатление на Доуел. Тогава Равино прибягна към по-силни средства за въздействие, които прилагаше при здравите натури. В съседната стая санитарите започнаха да удрят с дървени чукове по железни лостове и да тракат с особени кречетала. При този адски грохот се събуждаха обикновено и най-здравите хора и в ужас се оглеждаха наоколо си. Но Доуел очевидно беше по-здрав от здравите. Той спеше като младенец. Този необикновен случай порази даже и Равино.