„Поразително“ — учудваше се Равино, — „та този човек знае, че животът му виси на косъм. Него не могат разбуди и тръбите на архангелите.“
— Стига! — викна той на санитарите и адската музика спря.
Равино не знаеше, че невероятният грохот събуди Доуел. Но като човек с голяма воля, той се овладя при първите проблясъци на съзнанието и ни с една въздишка, ни с едно движение не показа, че вече не спи. „Доуел може да се унищожи само физически“ — беше присъдата на Равино. А когато грохотът спря, Доуел отново заспа истински и спа до вечерта.
Събуди се свеж и бодър. Гладът го мъчеше вече по-малко. Той лежеше с отворени очи и усмихнат гледаше шпионката на вратата. Там се виждаше нечие кръгло око, което го наблюдаваше внимателно.
За да подразни своя враг, Артур започна да си тананика една весела песничка. Това беше твърде много даже за Равино. За пръв път в живота си той почувствува, че не е в състояние да овладее чужда воля. Вързаният, безпомощно лежащият на пода човек му се подиграваше. Зад вратата се чу някакво шипене. Окото изчезна.
Доуел продължаваше да пее все по-гръмко, но изведнаж се задави. Нещо дразнеше гърлото му. Доуел смръкна с носа и почувствува миризма. В гърлото и носоглътката усещаше гъделичкане. Скоро към това се присъедини и режеща болка в очите. Миризмата се усилваше.
Студени тръпки побиха Доуел. Той разбра, че е настъпил смъртният му час. Равино го тровеше с хлор. Доуел знаеше, че не може да се измъкне от здраво свързващите го ремъци и усмирителната риза. Но този път инстинктът за самозапазване беше по-силен от доводите на разума. Той започна да прави невероятни опити да се освободи. Извиваше цялото си тяло като червей, превиваше се, кривеше се, търкаляше се от стена на стена. Но не викаше, не молеше за помощ, мълчеше, стиснал здраво зъби. Помраченото съзнание не управляваше вече тялото и то се защищаваше инстинктивно. После светлината угасна и Доуел сякаш пропадна някъде…
Свести се от свежия вятър, който развяваше косите му. С необикновено усилие на волята той се помъчи да отвори очи: за миг пред него се мярна нечие познато лице, като че ли Ларе, в полицейски костюм. До слуха му достигна шум от автомобилен мотор. Главата му трещеше от болки. „Бълнуване, но аз, значи, съм още жив“ — помисли Доуел. Клепките му пак се затвориха, но веднага отново се отвориха. В очите му болно удари дневната светлина. Артур примижа и изведнаж чу женски глас:
— Как се чувствувате?
По възпалените клепки на Доуел прекараха влажно парче памук. Като отвори окончателно очи, Артур видя наклонената над него Лоран. Той й се усмихна и като се огледа, видя, че лежи в същата спалня, в която някога лежеше Брике.
— Значи не съм умрял? — тихо запита Доуел.
— За щастие не сте умрели, но бяхте на косъм от смъртта — каза Лоран.
В съседната стая се чуха бързи стъпки и Артур видя Ларе. Той размахваше ръце и викаше:
— Чувам разговор! Значи оживял е. Здравей, приятелю мой! Как се чувствувате?
— Благодаря — отговори Доуел и като почувствува болка в гърдите, каза: — Главата ме боли… и гърдите…
— Не говорете много — предупреди го Ларе, — вредно е за вас. Този обесник Равино едва не ви отрови с газ като мишка в трюма на кораб. Но, Доуел, как великолепно го измамихме!
И Ларе почна да се смее така, че Лоран го погледна с укор, понеже се страхуваше да не би неговата шумна радост да разтревожи болния.
— Няма, няма — отговори той, уловил погледа й — Ще ви разкажа всичко поред. Като отвлякохме мадмоазел Лоран и почакахме малко, разбрахме, че вие не сте успели да я последвате…
— Чухте ли моя вик? — запита Артур.
— Чухме. Мълчете! И побързахме да заминем, преди Равино да изпрати преследвачи. Бъркотията с вас задържа глутницата му и с това вие много ни помогнахте да се скрием незабелязано. Ние прекрасно знаехме, че ще си изпатите. Игра на открито. Ние, т.е. аз и Шауб, искахме колкото може по-бързо да ви дойдем на помощ. Обаче необходимо беше да наредим отначало мадмоазел Лоран, а след това вече да намислим и приведем в изпълнение плана за вашето спасение. Защото вашето пленяване беше непредвидено… Сега и ние трябваше на всяка цена да проникнем зад каменната стена, а това, сам знаете, не е лесна работа. Тогава решихме да постъпим така: аз и Шауб си набавихме полицейски костюми, отидохме с кола и заявихме, че сме отишли за санитарен преглед. Шауб изобрети даже заповед с всички печати. За наше щастие на вратата стоеше не постоянният портиер, а обикновен санитар, който очевидно не беше запознат с инструкциите на Равино, изискващи при пускането на когото и да било предварително да му позвънят по телефона. Ние се държехме на висотата на положението и…