„Значи това не беше бълнуване.“ — прекъсна го Артур. — „Спомням си, че ви видях в униформа на полицай и слушах шум на автомобил.“
— Да, да, в автомобила ви освежи вятърът и вие дойдохте на себе си, но после изгубихте съзнание. Слушайте по-нататък. Санитарят ни отвори вратата и ние влязохме. Да се направи останалото, не беше толкова трудно, макар и не лесно, както предполагахме. Аз поисках да ни заведат в кабинета на Равино. Но вторият санитар, към когото се обърнахме, беше, изглежда, опитен човек. Той ни огледа подозрително, каза, че ще доложи и влезе в дома. След няколко минути при нас излезе някакъв кривонос човек в бяла престилка, с костенуркови очила на носа…
— Асистентът на Равино, доктор Буш.
Ларе кимна с глава и продължи:
— Той ни съобщи, че доктор Равино е зает и че можем да преговаряме с него, с Буш. Аз настоявах, че ни е необходимо да видим самия Равино. Буш повтори, че сега е невъзможно, понеже Равино се намира при тежко болен. Тогава Шауб, без много да мисли, хвана Буш за ръката ето така — Ларе хвана с дясната ръка китката на лявата си ръка — и му я изви ей така. Буш извика от болка, а ние минахме край него и влязохме в дома. Дявол да го вземе, ние не знаехме къде се намира Равино и бяхме в голямо затруднение. За щастие той самият в това време вървеше по коридора. Аз го познах, понеже го бях видял, когато ви откарах в качеството на мой душевно болен приятел. „Какво искате?“ — рязко попита Равино. Ние разбрахме, че няма защо повече да разиграваме комедията, отидохме до него, измъкнахме бързо пистолетите и ги насочихме в челото му. Но в това време Буш с големия нос — кой можеше да очаква от тази развалина такава пъргавина! — удари по ръката Шауб, и то така силно и неочаквано, че изби пистолета, а Равино хвана мене за ръката. Тогава започна една, че май не може и свястно да се разкаже. На помощ на Равино и Буш тичаха вече санитари от всички страни. Те бяха много и, разбира се, бързо биха се справили с нас. Но за наше щастие много от тях бяха смутени от полицейската униформа. Известно им беше тежкото наказание за съпротива на полицията, а още повече, ако е съпроводено с насилствени действия над представителите на властта. Колкото и да крещеше Равино, че нашите полицейски костюми са маскарад, повечето от санитарите предпочитаха ролята на наблюдатели и само малцина от тях се осмелиха да сложат ръце на свещения и неприкосновен полицейски мундир. Вторият ни коз беше огнестрелното оръжие, каквото нямаха санитарите. Е, не по-малък коз бяха и нашата сила, ловкост и решителност. Това уравняваше силите. Един санитар се хвърли върху Шауб, който се беше навел да вземе падналия пистолет. Шауб се оказа голям майстор по всякакви начини на борба. Той отърси от себе си врага и нанасяйки ловки удари, отритна с крака си пистолета, за който вече се протягаше нечия ръка. Трябва да му се признае справедливост, той се бори с голямо хладнокръвие и самообладание. На моите плещи също увиснаха двама санитари. И кой знае как би свършило това сражение, ако не беше Шауб. Той се оказа юначага. Все пак успя да вземе пистолета и без да му мисли много, го пусна в ход. Няколко изстрела изведнъж охладиха разпалеността на санитарите. След като един от тях зарева, хващайки се за окървавеното си рамо, останалите мигом се отдръпнаха. Но Равино не се предаваше. Въпреки че бяхме опрели до двете му слепоочия пистолетите, той викна: „У мене също ще се намери оръжие. Ще заповядам на моите хора да стрелят във вас, ако не се махнете оттук!“ Тогава Шауб, без излишни думи, почна да извива ръката на Равино. Този начин предизвиква такава дяволска болка, че даже здрави бандити реват като хипопотами и стават кротки и послушни. Костите на Равино пращяха, на очите му се появиха сълзи, но той все още не се предаваше. „Какво гледате?“ — крещеше на гледащите отдалече санитари. — „На оръжие!“ Няколко санитари се затичаха вероятно за оръжие, а другите отново занастъпваха към нас. Аз отстраних временно пистолета от Равино и дадох два изстрела. Слугите пак се вкамениха освен един, който падна на пода с глух стон…