Ларе си пое дъх и продължи:
— Да, напрегната работа беше. Нетърпимата болка все повече обезсилваше Равино, а Шауб продължаваше да извива ръката му. Най-после Равино, гърчейки се от болки, запита прегракнало: „Какво искате?“ — „Незабавно да освободите Артур Доуел“ — казах аз. „Разбира се“ — скърцайки със зъби, отговори Равино, — „познах лицето ви. Та пуснете ръката ми, дявол да ви вземе! Ще ви заведа при него…“ Шауб пусна ръката му дотолкова, колкото да дойде на себе си: той вече губеше съзнание. Равино ни отведе в камерата, в която бяхте затворени, и ни показа с очи ключа. Аз отворих вратата и влязох в камерата, съпровождан от Равино и Шауб. Пред очите ни се представи невесело зрелище: повит като младенец, вие се гърчехте с последни тръпки, подобно разкъсан червей. Камерата беше изпълнена със задушлива миризма на хлор. За да не се занимава повече с Равино, Шауб му нанесе лекичък удар в долната челюст, от който докторът се търколи на пода като чувал. Ние, сами задушавайки се, ви измъкнахме от камерата и захлопнахме вратата.
— А Равино? Той…
— Ако се задуши, няма да е голяма беда, решихме ние. Но вероятно са го освободили и свестили след нашето заминаване… Измъкнахме се от това гнездо на оси доста благополучно, ако не се смята, че стана нужда да изстреляме останалите патрони в кучетата… И ето че вие сте тука.
— Дълго ли лежах в безсъзнание?
— Десет часа. Лекарят скоро си отиде, след като се възстанови пулсът и дишането ви и той се убеди, че сте вън от опасност. Да, скъпи мой — потривайки ръце, продължи Ларе, — предстоят шумни процеси. Равино ще седне на подсъдимата скамейка заедно с професор Керн. Няма да оставя тази работа аз.
— Но по-напред трябва да намерим — жива или мъртва — главата на моя баща — тихо произнесе Артур.
ПАК БЕЗ ТЯЛО
Професор Керн беше така зарадван от неочакваното завръщане на Брике, че даже забрави да й се скара. Впрочем нямаше и време за това. Стана нужда Джон да внесе Брике на ръце, а тя стенеше от болки.
— Докторе. простете ми — каза тя, като видя Керн. — Аз не ви послушах…
— И сама се наказахте — отговори Керн и помогна на Джон да нагласи бегълката на леглото.
— Боже, не си свалих даже палтото.
— Моля, аз ще ви помогна да направите това.
Керн започна внимателно да сваля палтото на Брике и същевременно я наблюдаваше с опитно око. Лицето й беше необикновено подмладено и свежо. От бръчките не беше останала ни следа. „Работата на жлезите с вътрешна секреция“ — помисли той. — „Младото тяло на Анжелика Гай е подмладило главата на Брике.“
Професор Керн знаеше отдавна вече чие тяло бе откраднал от моргата. Той следеше внимателно вестниците и се подсмиваше иронично, като четеше за търсенията на „безследно изчезналата“ Анжелика Гай.
— По-внимателно… Кракът ме боли — намръщи се Брике, когато Керн се обърна на другата страна.
— Налудувахте се! Нали ви предупредих.
Влезе болногледачка, възрастна жена с топличко изражение на лицето.
— Съблечете я — кимна Керн към Брике.
— А къде е мадмоазел Лоран? — учуди се Брике.
— Няма я тука. Тя е болна.
Керн се обърна, побарабани с пръсти по таблата на леглото и излезе от стаята.
— Отдавна ли служите при професор Керн? — запита Брике новата болногледачка.
Запитаната промуча нещо неразбрано, показвайки устата си. „Няма“ — досети се Брике. — „Няма с кого и да поговориш…“ Болногледачката взе мълчаливо палтото и излезе. Отново се появи Керн.
— Покажете ми крака си.
— Аз много танцувах — започна Брике своята изповед. — Скоро се отвори раната на стъпалото. Не обърнах внимание…
— И продължавахте да танцувате?
— Не, при танцуване болеше. Но още няколко дена играх тенис. Това е такава очарователна игра!
Слушайки бърборенето на Брике, Керн разглеждаше внимателно крака и все повече се мръщеше. Кракът беше подпухнал до коляното и почернял. Той натисна на няколко места.
— Ох, боли!… — извика Брике.
— Тресе ли ви?
— Да, от вчера.
— Така… — Керн взе цигара и запуши. — Положението е много сериозно. Ето докъде довежда непослушанието. С кого благоволихте да играете на тенис?
Брике се смути.
— С един… познат млад човек.
— Няма ли да ми разкажете какво въобще стана с вас, след като избягахте от мен?
— Бях у една своя приятелка. Тя много се учуди, като ме видя жива. Казах й, че раната ми не се оказа смъртоносна и че ме излекуваха в болницата.
— За мене и… главата нищо ли не говорихте?
— Разбира се, не — убедено отговори Брике. — Би било странно да говоря за това. Щяха да ме сметнат за луда.