Лоран свали очилата с треперещи ръце.
— Мадмоазел Лоран… вие? Здравейте, друже мой!… А Керн каза, че сте заминали… лошо ми е… повече не мога да работя… Колегата Керн едва вчера ми обяви милостиво амнистия… Ако сам не умра днес, той обеща да ме освободи утре…
И изведнаж, като видя Артур, който стоеше настрана като вцепенен, без кръв в лицето, главата радостно произнесе:
— Артур!… Сине!…
За миг замъглените очи се проясниха.
— Татко, скъпи мой! — Артур приближи до главата. — Какво са направили с тебе?…
Той залитна. Ларе го прихвана.
— Ето… добре… Още един път се видяхме с тебе… след моята смърт… — прошипя главата на професор Доуел.
Гласните струни почти не работеха, езикът лошо се движеше. През паузите въздухът излиташе със свистене от гърлото.
— Артур, целуни ме по челото… ако не ти е… не… неприятно…
Артур се наведе и го целуна.
— Ето така… сега добре…
— Професор Доуел — каза следователят, — можете ли да ми съобщите обстоятелствата на вашата смърт?
Главата погледна следователя с угасващ поглед, видимо лошо разбирайки какво иска. После, като разбра, бавно изви очи към Лоран:
— Аз на нея… говорих… тя знае всичко.
Устните на главата престанаха да мърдат, а очите се премрежиха.
— Край!… — каза Лоран.
Известно време всички стояха мълчаливо, подтиснати от станалото.
— Е, какво — прекъсна тягостното мълчание следователят и като се обърна към Керн, произнесе:
— Моля елате след мен в кабинета! Трябва да ви разпитам.
Когато вратата след тях се захлопна, Артур се отпусна тежко на стола до главата на баща си и закри с ръце лицето си.
— Бедни, бедни татко!
Лоран меко положи ръка на рамото му. Артур стана поривисто и здраво хвана ръката й.
От кабинета на Керн се раздаде изстрел.