Владислав не издържа. Остави кариерата си и стана директор на лудница, или, ако желаете, на пансион за душевно болни.
Да, аз чух какво говореха предишните свидетели. Но те грешат. Владислав би могъл да направи много, ако не му пречеха. Аз не мога да повярвам, че работата му в отдела по невропатология е била безсмислена и дори, както се изрази един от тях, налудничава.
А сега пристъпвам към събитията, които са центърът на днешния процес. Преди шест месеца се върнах от Алжир. Бях решил да си почина известно време и тогава си спомних за Владислав.
Посетих го на третия ден след завръщането си в България. Пристигнах с влака късно вечерта. Валеше проливен дъжд и пътищата около малката гара бяха се превърнали в кал. Слязох от влака единствен и се огледах.
Владислав беше тук. Стоеше под дъжда като черен силует пред прозорците на чакалнята. Мракът закриваше почти всички черти по лицето му и само посребрената му коса едва се различаваше. Спомням си, че неволно се учудих: та той беше само на тридесет години.
— Ела — прозвуча глухо гласът му, сякаш между нас имаше истинска завеса, а не само сиви капки дъжд.
В блясъка на една светкавица забелязах две дълбоки бръчки, прорязващи челото му, така страшни, както и онзи канал в пустинята, който трябваше да изоставим, защото плановете бяха грешни.
Отново се отвличам? Извинете. Ще се постарая да говоря само по темата.
Както казах, времето беше отвратително. Вятърът се носеше с такава сила, че трябваше да вървим леко наклонени назад. В небето бляскаха мълнии, раздирайки с грохот воя на вятъра.
Зад гарата ни чакаше изпръскана с кал болнична кола. Двамата седнахме в кабината и потеглихме по пътя, който по-скоро приличаше на тресавище. Лъчите на фаровете се бореха с водните струи и само след няколко метра се губеха в тъмнината.
— Ще видиш колко весело местенце съм си избрал — каза Владислав с остър като нож глас.
Стотина метра по-нататък пътят се разделяше на две. Надясно блестяха няколкото светлини на селото. Ние завихме наляво. Пред нас блестеше само един прозорец.
Малко по-късно бяхме пред луд… извинете, пред пансиона. Ограден с висока стена, той приличаше повече на затвор за опасни престъпници.
— Тук живея вече четири години — каза приятелят ми със същия глас.
В кабината беше тъмно и погледът, който отправих към него, срещна само гордия му профил. Не знам защо ми се стори, че е стиснал зъби.
Стаята, в която живееше приятелят ми, беше повече от скромна. Желязно легло, кресло, печка, бюро и гардероб — това беше всичко.
— Седни — посочи ми Владислав креслото.
Седнах. Той застана до прозореца и като гледаше бушуващата навън буря, запита:
— Знаеш ли какво е безумие?
Не си спомням какво му отговорих, пък и това не е толкова важно. Но думите ми го разяриха. Той рязко се обърна, стисна до болка ръката ми и почти изкрещя:
— Ще ти го покажа!
Няма да крия, докато ме водеше по едва осветените коридори, аз помислих, че е полудял. Без да пуска нито за миг ръката ми, Владислав ме теглеше надолу, по каменните стъпала.
Долу стоеше едър човек в бял халат. По грубото му небръснато лице нямаше и следа от някакво чувство.
— Как е болният от номер девет? — запита Владислав.
— Отново криза. Не ви съветвам да влизате при него.
Без да го слуша, приятелят ми ме поведе по-нататък и спря пред врата номер девет.
— Погледни!
През шпионката видях едно крещящо, гърчещо се същество, което с нечовешка сила се мяташе из стаята. От изкривената му уста излизаха нечленоразделни звуци.
Отдръпнах се назад и погледнах Владислав.
— Винаги е така по време на буря — каза ми той.
За миг ми се стори, че в гънките на устните му забелязвам скрита усмивка.
После ние отново бяхме в стаята му. Вън бурята бушуваше с такава сила, сякаш искаше да разкъса всичко заедно със себе си.
— Ти видя какво е това — говореше той по-скоро сам на себе си, отколкото на мене. — Аз мога да дам на тези безумци живот, такъв, какъвто имат всички хора. Но за това те ще трябва да заменят дългите години мъчения в килиите срещу няколко месеца щастие. Кой ще го реши? Кой? Аз ли?
Той се обърна и аз видях побледнялото му лице, стиснатите зъби и една ужасяваща борба в погледа му.
Повече той не заговори.
На сутринта напуснах пансиона.
Един месец след моето посещение се появиха първите стихове на Миронов.
Вие знаете останалото. Миронов беше гениален поет. Преди две седмици почина от кръвоизлив в мозъка. Разкриха, че поетът е бил пациент на доктор Денев. Но вие не знаете едно: Миронов беше болният от номер девет.