Федя изчисти ризата си. Китарата стърчеше на гърба му. Беше пъхнал грифа под колана на панталона си, а лентата й беше изчезнала някъде. Помня, че сутринта имаше лента. Федя се изви, измъкна китарата от колана си, а шофьорът му подаде вързопче, направено от носна кърпа.
Стори ми се, че във вързопчето май имаше бонбони — около половин кило. Федя веднага заговори:
— Да, трябва да купим бонбони… В хартийки. — Внимателно тръсна вързопчето, а шофьорът кимна. — Разбрахме се, Петя. Аз се качвам в каросерията.
— Няма нужда — възрази шофьорът. — Качвай се в кабината.
— Би трябвало да съм с тях.
— Слушай — рече шофьорът, — тези неща аз по-добре ги разбирам, аз карам. Ще включа брояча и ще се движим законно. Като видят, че слизаш от празната каросерия, може да заподозрат нещо. Поглеждай през задното стъкло. Ще го закараме!
— Добре. — Кисельов докосна нещо на гърдите под ризата си. Наведе се, за да си изчисти панталоните, и на шията му се показа черна лентичка. Под ризата, на лентата от китарата беше закачено нещо…
Вмъкнаха се в кабината.
Знаех, че не бива да се показваме, преди колата да е потеглила, защото, когато тръгват, шофьорите поглеждат наляво. Хванах Стьопка — той блъсна ръката ми. В кабината Федя попита:
— Имаш ли пари да внесеш в касата? Аз нямам пукнат грош.
— Ще се намерят, това пари ли са… Трийсетина километра — петарка… За какво са ни сега тия пари?!
Изведнъж се засмяха. Така зацвилиха, че колата се разтресе. Моторът изрева и завивайки, колата направо от място тръгна назад, като нагази в нашата хвойна. Изтъркаляхме се настрани.
Небесносинята каросерия се подаде през храстите — р-р-р-р-р! — колата дръпна напред и Стьопка като бълха скочи и се хвана за задния капак. Аз малко поизостанах и това беше достатъчно, за да може Стьопка да ме ритне, да ме събори на земята и да прескочи в каросерията. Те заминаха, а аз останах.
Няма нищо
Не се ударих, ама ми стана криво. Около две минути останах да се въргалям там, където паднах, и точно под носа си видях писалката на Стьопка, взех я и станах. Прахта по пътя почти се беше слегнала, само в далечината все още се кълбеше над дърветата. Постоях, погледах. Закука кукувица — беше наблизо и старателно редеше: „Ку-ку, Ку-ку“…
Изкука силно двадесет и два или двадесет и три пъти, млъкна и чак тогава затичах към елховата поляна. Трябваше да търча към града и да вдигна тревога, да спасявам Степан от онези хора — всичко знаех и разбирах. Като куче на каишка ме теглеше поляната, трябваше да погледна — същият пън ли беше, или не беше същият? Дотичах до мястото и едва не закрещях — пънът беше изчезнал.
То само да беше изчезнал!
Не беше оставил никаква следа, земята наоколо не беше разровена, нямаше никаква яма, само няколко плитки вдлъбнатинки в тревата.
Значи Федя не беше излъгал, че вчера този пън не е бил тук. Довлекли са го отнякъде. Ако се съди по тревата, наскоро — през нощта или сутринта. Тревата отдолу още не беше увяхнала. Ето и следите на шофьора и на Федя. Бяха се отпечатали дори на поляната, където земята беше добре изсъхнала, а по мокрите алейки бяха много дълбоки.
Пънът тежеше около центнер — не по-малко.
Това вече наистина е дяволска работа, помислих си аз. Ту го довличат този нещастен пън, ту го откарват… Пък и май е прекалено тежък за елхов пън.
Федя каза така: „Да качим в колата «големия посредник» и да го откараме в града.“
„Големия посредник“… Посредници има във военните игри, нещо като футболни или хокейни съдии — тичат заедно с играчите. Да, ама са хора, не са пънове, нали?… Слагат ги, откарват ги…
Съвсем се обърках и започнах да търся следите на тези, които са донесли „посредника“. Не е могъл да долети по въздуха и не е могъл да натежи, докато е стоял тук, нали така? Ама не открих никакви следи, макар че пребродих всички алейки, до една. Около петнадесет минути търсих, вече започнах да вземам собствените си следи за чужди и ми стана толкова страшно, не мога да ви опиша. А когато наблизо излетя птица, съвсем се изплаших и без да се обръщам, хукнах към големия път.
Автобусът
Изтичах на шосето, на чист полски вятър. Той веднага изсуши гърба ми, мокър от страх и тичане, а настъпващият ден беше толкова хубав, та чак се учудих. Слънцето беше ярко, не замъглено като предишните сутрини. Синигерите крещяха толкова звънко и силно, сякаш над парка висеше мрежа от стъклени иглички. Независимо от ранния час асфалтът вече поддаваше под токовете и ми се искаше да се изкъпя. Представих си как свалям тежките панталони и влизам във водата. Да се изкъпя!… Изобщо нямаше смисъл да си мисля за това. Трябваше да хвърча при Сур, да вдигам тревога.