… Сега слънцето огряваше цялата улица, светеше право в лицето ми. Някой надничаше от прозореца на кабинета по математика на третия етаж в училището. Странно ми беше да си мисля, че сега и аз се виждам от този прозорец точно така, както преди два часа се виждаха Федя Китариста и другите. Само че аз вървях с лице към училището, а не с гръб, както пощаджиите, и Федя не седеше на стъпалата.
Тракна стъклената врата. Замириса на восък, тампонно мастило — обикновена пощенска миризма. Наложих си да не се озъртам за онези двамата, които се хващаха за сърцето. Пъхнах ръце в джобовете и заоглеждах, сякаш искам да си купя марка.
Нямаше много хора, по един човек на всяко гише. И Стьопка го нямаше. Наистина, за какъв дявол му е притрябвало да е в тази поща!… Някой се обърна към мене. За конспирация трябваше да купя картичка от три копейки. От гишето видях, че и двамата пощаджии си бяха на мястото — единият седеше на бюрото с надпис „Началник телеграфно отделение“, а другият работеше на апарата, тракаше като картечница. До гишето, където се продаваха картичките, имаше съобщение, написано с червен молив: „Съобщение! До 16.00 часа днес междуградските телефони няма да работят поради измерване на линията.“ „Как ли пък ще я мерят тая линия“ — помислих си, взех си картичката и в този момент вратата срещу мен се отвори и влезе Федя Китариста. Картичката изскочи от ръката ми и отлетя в ъгъла при кошчето… Не бързах да я вдигна. С върха на обувката си я ритнах зад кошчето и пъшкайки, започнах да я вадя — смачках я, разбира се. А Федя се приближи с изключителната си усмивка до гишето и помоли с изключителния си баритон:
— Тамара Ефимовна, ще бъдете ли така щедра да ми дадете пет пликчета авио?
Тя естествено започна да се усмихва. Вдигнах картичката и с глупашки вид започнах да се приближавам към усмихващата се Тамара Ефимовна, а Федя застана някак особено шик и се облегна:
— Природата ликува, а вие си седите тук и си похабявате младостта… — и все от тоя род глупости.
Просто невероятно — колко бързо го намразих. Преди два часа го гледах с възторг — ами че това е Фьодор Кисельов, първата китара на града, голяма работа! Сур току-що каза, че Кисельов му харесвал, а сега сме в положение на тревога и затова думите на Сур „харесва ми“ са равносилни на заповед.
Представяте ли си до каква степен човек трябва да се е побъркал, за да му се въртят из главата такива мисли?
— А, дребосък! — каза Федя. — Вземи си бонбонче.
Извади от десния си джоб бонбон „Приказка“. На хартийката се мъдреше хилав розов котарак с черна панделка на шията и черни лапи. Вътре — истински бонбон. Развих го, но не го изядох. Все пак са купили бонбони! Защо?! Ама че дяволска работа!
Бях забравил да разкажа на Сур за бонбоните!
— Това е за вас, Тамара Ефимовна — започна Федя и й подаде от същите бонбони. — За вас… моля, почерпете се. — Обиколи всички гишета, всички му благодариха.
Вече бяха минали десет минути, но нямах никакво намерение да си отивам.
— Ле-е-личко, Тамара Ефимовна — захленчих, — смачках си картичката. — И й я показах.
— Ами вземи си друга картичка, три копейки струва — чух.
Само чух. Не виждах лицето на Тамара Ефимовна, защото гледах към Федя, а пък той извади бонбон от другия си джоб и ловко го подхвърли на бюрото на началника:
— Почерпете се, другарю началник!… И вие, моля! — Това вече бе към старшия телеграфист. — И за вас един — обърна се към девойката, която предаваше телеграма, и извади поредния бонбон пак от десния джоб… — Днес съм рожденик, заповядайте!
— Ле-е-личко, нямам вече пари — с ужас мрънках през това време, защото бях сигурен: бонбоните от десния джоб са отровни. А не можех да извикам: „Не яжте!“. И сега ме е срам, като си спомня този миг. Аз, идиотът, си мислех, че е по-важно да се хване шпионинът, отколкото да се спасят хората…
— Леличко, дайте ми тогава бонбо-о-на-а…
Но беше късно, късно! Тя вече го хрускаше, а хартийката с розовия котарак, внимателно изгладена, се кипреше под стъклото на бюрото й.
— Я го виж ти! — рече Тамара Ефимовна. — Ама какви нагли деца са се навъдили, просто ужас! Чухте ли, Феденка?