— Чувал съм — каза чичо Митуш, — че имало хора, които изнасяли големи казани вода и вътре във водата гледали как се премятат гълъбите. Тъй било по-хубаво. А старият господар, хаджи Петър, си стоеше на чардака и оттамей ги гледаше.
— Тъй беше — някак замислено каза Галунка.
— Чичо Митуш извади цигара и запуши.
— Начасничев човек беше хаджи Петър — започна той. — Кога добър, кога лош беше, ама пак добро сърце имаше, милозлив беше. Аз да ти кажа как той взе да въди гълъби. Отивахме веднаж в града, аз карах конете. Като додохме там, наспоред Сърнено, срещнахме една бабичка, носи два гълъба. Два бели гълъба. Какви са тез гълъби? — попита каджи Петър, а аз спрях конете.
Купих ги — казва. — Мене ми трябваше един, ама ми дадоха два, че на чифт ги продават. Момчето ми е болно, уплаши се, че щеше да го претъпче кон, та ми казаха да взема сърце от гълъб, докато е още жив, и да му го дам да го глътне.
Ей боже, като почервеня онзи хаджи Петър, като кипна! Дигна бастуна, ще я пребий. Ти — казва — каква си, не те ли е срам, не те ли е грях. Сега ще те убия! Дай сам гълъбите…
Бабата се разтрепера, даде ги. А като ти е било болно детето — каза хаджи Петър, — на ти пари да го цериш — и и даде два наполеона. Два наполеона златни, на онуй време те бяха много пари. Та оттогаз хаджи Петър завъди гълъбите. Отнапреж имаше само преметачи, а после купи всякакви, имаше ги разни: карабаши — черни, гьоклии — сини, кабаци — бели, с мънички човчици като оризено зърно; кула — червени, пал — керемиденочервени. Имаше ги всякакви, разни… Имаше едни, казваха се фенерлии. Те кога гукаха, разтваряха опашките си като фенери. Хаджи Петър се залисваше много с тези гълъби. Току се катери по гълъбарниците им, лови ги, гледа ги отдолу, отгоре или ще отскубне някое перо от опашкатаим и ще ги пусне. Не знам какво правеше, лекуваше ли ги, що ли. А най-често седетеей там на чердака и ги гледаше.
— Тъй беше — още по-замислено каза Галунка. — Кога беше болен, аз му шетах. Веднаж отворих прозореца и кацна там един гълъб, един бял гълъб. На другия ден пак доде — занича навътре и гледа, гледа. „Дядо, рекох, виж гълъба, на хубаво е, ще оздравяш!“
— А той какво каза?
— Нищо не каза. Нищо не каза, но оттогаз насетне все ме караше да отварям прозореца и чакаше да доде гълъба. А като додеше, не снемаше очи от него. Как го гледаше!…
— Вески ден ли дохадяше?
— Не всеки ден. Но все се случваше да доде. А веднаж…
— Какво веднаж?
— Веднаж, както гледаше гълъба, дядо хаджи заплака. Видях как една сълза се изтърколи от очите му. След два-три деня се помина.
Чичо Митуш гледаше към земята и мълчеше.
— И какъв беше? — запита след малко той. Гълъбът, дето дохадяше, какъв беше?
— Гълъб… Бял, хубав гълъб, едър…
— Може да е бил същият — прошепна като на се бе ей чичо Митуш. — Може да е бил същият, дето го отървахме от ножа, от бабата. Аз одеве като че го видях на керемидите. Защо не, гълъба живеемного, може да е бил той. На тоя свят всичко може. Може — повтори той и взе да прибира триона и брадвата си.
Чичо Митуш си отиде към дама, Галунка и тя се прибра в къщи. Наближи обяд, слънцето припече повече, пчелите около цъфналия салкъм бръмчаха като че имаше рой. Тихо беше, по земята пълзяха тьмни сенки — явили се бяха посред чистата синина на небето бели пухкави облаци.
Галунка излезе на чардака. Изведнаж гълъбите се разхвърчаха и се пръснаха настрани. „Пак чичо Митуш ги плаши“ — помисли си тя, но в същия миг кокошките се разкрякаха, нещо изфуча, стрелна се отгоре и отведнаж сред двора, дето пищяха кокошки и токачки, Галунка видя голяма сива птица с големи крила. Тя позатрепка дваж-триж близо до земята и пак бързо като стрела се издигна нагоре.
Галунка изтича надолу по стълбите. Ястребът вече отлиташе. Силен гръм се чу откъм дама. Ястребът трепна с едното си крило, слезе малко по-ниско и пак тъй плавно, както по-рано, продължи да се отдалечава. От дама изскочи чичо Митуш, гологлав, с пушка, изтича на няколко крачки, споря се и се загледа подир ястреба.
— Да го убий чума, да го убий! — викаше Галунка. — Отде се взе таз гад, що пилета ми изяде Как се спусна… Докато го видя, се спусна И аз се уплаших… Да пукне! Тез пилета, дето ги яде на гърлото му да останат! Я виж ги пилетата… пръснали се като…
Квачките още не можеха да се успокоят. Токачките търчаха ту насам, ту нататък и все крещяха Две-три мисирки, оскубани по шиите, изнемощели не виждаха сякаш пилетата си, които се събираха около им, и гледаха с тъпи замаяни очи. Галунка гледаше ту тази, ту онази клочка, като се мъчеш да познае дали ястребът не е грабнал пак нягое пиле. Като заничаше тъй, до дървата, под зелените клони, които беше оставил там чичо Митуш, тя видя нещо бяло. Погледна по-добре — гълъб. Тя го взе на ръката си — гълъбът беше топъл, но не трепна. Очите му бяха затворени със синкава ципа и само на края, като една чертица, бяха отворени. Гълъбът сякаш заспиваше.