— Не — отговорих аз, — ако всички бяхте отровени, можехме да подозираме, че е нещастен случай, но многократното даване на отрова на един и същ човек не би могло да е случайно. Трябваше да заключим, че отровата е била давана съзнателно и с определена цел от някого.
— Мисля, че е така — съгласи се той, — но кой? Това е чудовищно! Има само трима души, изключвам двама от тях. Що се отнася до Боулс, истина е, че той ми донесе оная кана с ечемичената отвара, сипа половин чаша и ми даде да пия. Носил ми е отвара няколко пъти. Но наистина не мога да го подозирам. Това е неприемливо.
— Нямам право да ви подтиквам към подозрения, но фактите, които споменавате, са твърде поразителни. Има ли и други факти? Какво бихте казали за отношенията ви с Боулс? Предполагам, че няма причина да ви убива.
— Няма причина да ме трови — отговори той. — Истина е, че ние с Боулс не сме толкова добри приятели, колкото бяхме преди. Не се спогаждаме много, макар че си оставаме нещо като съдружници. Все пак Боулс отдавна би зарязал всичко и би си отишъл, ако не беше жена ми. Двамата винаги са били много добри приятели — някакви далечни роднини са — и мисля, че са много привързани един към друг. Така че Боулс продължава да работи в моето ателие, за да може да се вижда с нея. Поне аз така си представям нещата.
Това доста ми заприлича на утвърдителен отговор на въпроса ми, а може би и на него. Ала работата бе доста деликатна, тъй че и двамата спряхме дотук. Смених темата и попитах:
— И какво смятате да правите сега?
— Не смятам да правя нищо — отговори той. — Пък и какво мога да направя? Разбира се, ще си отварям очите на четири, но едва ли ще се случи нещо, след като вие и доктор Торндайк извадихте всичко наяве. Просто ще продължа да работя в ателието си, както преди, и изобщо няма да променям отношенията си с Боулс. Нямам причини, щом като не го подозирам.
— Ателието ви е някъде зад къщата, нали?
— Като се прекоси дворът, отзад — отговори Ганет. — Елате някой ден да го разгледате — добави сърдечно той — и ще ви разкрия цялото изкуство и тайните на грънчарството. Елате, когато искате и колкото се може по-скоро. Ще ви бъде интересно.
След като изрече тази покана (която с удоволствие приех), той се надигна и взе шапката си, излязохме заедно и се сбогувахме на входа.
Глава шеста
Сенки в ателието
Поканата на Питър Ганет да посетя ателието му и да видя как работи щеше да доведе до последици, които тогава не можех да предвидя, не ще ги споменавам сега, тъй като целта на този разказ е да проследи събитията в тяхната хронологическа последователност. Споменавам за последиците в желанието си да бъда извинен за тази безинтересна част на разказа.
Първия път бях посрещнат от мисис Ганет, на която обясних, че това е приятелско посещение. Въпреки това се позабавих, за да изслушам разказа на мисис Ганет за съпруга й и дам някой и друг съвет. След това тя ме придружи през салона до една странична врата, която водеше към покрит с плочи двор, в който единственият забележителен предмет бе голяма поцинкована кофа за смет. Като пресякохме двора, стигнахме до врата с голямо, чудато чукче и надпис с мръсни бели букви „АТЕЛИЕ“. Мисис Ганет почука по уговорения начин и без да чака отговор, отвори вратата и ме покани вътре: влязох в тъмно помещение с тежка черна завеса в дъното. Тъй като мисис Ганет бе затворила вратата зад мен, озовах се в пълен мрак, но като напипах завесата, успях да я дръпна и пристъпих в светлото ателие.
— Извинете, че не ставам и не се ръкувам — каза седналият на голяма маса Ганет. — Причините са ясни — и вместо обяснение вдигна ръката си, покрита с влажен слой глина.
— Радвам се да ви видя, докторе — продължи той. — Вземете онзи стол, дето е до масата на Боулс, и го сложете до моята.
Взех стола, поставих го до неговия и като седнах, заех се с наблюдение на студиото. И то много интересни наблюдения, защото всичко, на което се спираше погледът ми — помещението и предметите в него, — бе изненадващо. Цялото студио бе неочаквано голямо. С огромния си северен прозорец ателието приличаше на хамбар и беше проектирано и построено като хамбар, би могло да задоволи скулптор, работещ монументални скулптури. Пещта изглеждаше достатъчно голяма за една малка фабрика, а и допълнителните съоръжения — една трошачка, голям железен хаван с тежко чукало и някои други сечива — не отговаряха на действителното количество изработени предмети.
Най-учудващ обаче бе самият художник, като имаме предвид настоящото му занимание. Облечен за работата си в елегантна синя престилка и с черно кадифено кепе, „майсторът“ седеше, както споменах, до масата и тъкмо започваше да прави една доста голяма купа. Известно време го наблюдавах с нямо учудване, начинът на работа на този „майстор в занаята“ бе същият, който бях свикнал да свързвам с детската градина. Наистина последният бе възприел този много подходящ за децата начин на работа на древните и примитивните народи, но за един истински грънчар никак не подхождаше. Все пак, независимо от метода, той, изглежда, го владееше добре и работеше чисто и умело; с интерес забелязах колко малко му пречеше неподвижната става на средния пръст на дясната му ръка. Може би ще е добре да опиша този процес.