— Съжалявам, миличък — каза той, — все забравям за деликатното състояние на нервите ти. А, ето го и доктора. Здрасти, докторе! Надявам се, че намирате пациента си в добро състояние. Хм! Ни най-малко не е засегнат от всичкия арсеник, който сте слагали в лекарствата му, както ми казаха! Ха-ха-ха!
Той ме удостои с нагъл поглед иззад монокъла си, свали го, за да намигне тържествено и пак го сложи, след което, тъй като приех оказаното ми внимание с безразличие (макар че ми се искаше да го ритна), той се обърна и наперено тръгна към онази част на ателието, която явно бе негова територия, следван от изпълнения с неприязън поглед на Ганет, който напълно изразяваше собствените ми чувства.
Мистър Боулс не беше приятна личност. Но въпреки това наблюдавах с интерес действията му, тъй като бях любопитен да разбера с какво се занимава той; и след като прикрих антипатията си — защото бях решил да не се карам с него — аз приближих, за да го наблюдавам отблизо. Той седеше на груб като сандък стол, подобен на този, който бях взел, пред обикновена работна бижутерска маса, снабдена с газов поялник и тенекиена табла вместо обичайния пергамент. В момента правеше плитки нарези с острие за гравиране върху плосък златен предмет, който наподобяваше нескопосан медальон или брошка.
Известно време го наблюдавах, но учуден от действията му, тъй като малките нарези нямаха определена форма, нито пък можах да открия някакъв план в подреждането им. След малко се осмелих да задам предпазливо няколко въпроса:
— Предполагам, че тези малки нарези представляват украсата на този… ъ-ъ… предмет?
— Не го наричай „предмет“, докторе — възнегодува той. — Това е медальон или по-скоро ще бъде, когато го довърша, а тези нарези ще образуват украсата или по-точно повърхностната обработка, когато бъдат запълнени с емайл.
— А, с емайл! И емайлът ще образува украсата. Но аз не мога да разбера какво представлява тя!
— Представлява! — повтори възмутено той, като постави монокъла си (който не използуваше, докато работеше), за да подчертае укорния поглед, с който ме удостои. — Нищо не представлява! Аз не съм фотограф. Емайлът ще образува симфония от хармонични цветове, наподобяващи скъпоценни камъни върху златна основа. Няма защо върху накита да се прави определено изображение. Така работи любителят. Моята цел е хармонията, ритъмът, съчетанията на абстрактни цветове. Разбирате ли?
— Мисля, че разбирам — казах аз.
Това си беше една голяма лъжа, защото обяснението му ми прозвуча като невероятна безсмислица.
— Но — добавих, — вероятно ще го разбера по-добре, когато го видя готово.
— Мога да ви покажа нещо готово от същия тип — каза той и като остави работата си и длетото, отиде до едно шкафче, в което държеше материалите си, и извади оттам малка брошка, която пусна в ръката ми и ме помоли да я разгледам като „образец на многоцветната хармония“.
Това наистина беше свежо и приятно украшение, но с учудващо груба изработка (въпреки че като го обърнах, забелязах колко майсторски са изработени иглата и закопчалката) — обикновена златна елипсовидна плочка, покрита с петънца от многоцветен емайл с неправилна форма, разпръснати по повърхността в случайни комбинации. Сякаш восъчни капчици от разноцветни свещи бяха капали върху нея.
— Виждате как всяко от тези цветни петънца хармонира и контрастира с останалите, като ги кара да изпъкват.
— Да, това го виждам — отговорих аз, — но не разбирам защо не сте групирали петънцата в някакъв мотив.
Боулс поклати глава.
— Не — каза той, — това е немислимо. Натрапването на формата ще наруши естествения ритъм на контрастиращите цветове. Тези две неща не бива да се смесват. Ганет се занимава с абстрактната форма, неусложнена от цвят. Моята работа е абстрактният цвят, освободен от формата.
Кимнах, за да дам вид, че съм разбрал обяснението и върнах брошката с няколко одобрителни забележки. Но бях напълно объркан, толкова объркан, че скоро използувах възможността да се измъкна, за да преценя казаното още веднъж.
Проблемът бе твърде любопитен. Какво ли всъщност ставаше в това ателие? Имаше нещо странно, нереално в работата, която се вършеше тук. Доста трудно беше да възприема Ганет с архаичната му керамика като истински художник, но Боулс бе дори по-невероятен. И макар двамата да се различаваха във всяко друго отношение, необичайните им занимания така странно си приличаха. И двамата говореха неща, които за мен бяха високопарни и предвзети глупости. И двамата си придаваха вид на големи художници и виртуози. Въпреки това всеки от тях се занимаваше с работа, която в моите очи не показваше нищо друго, освен най-елементарна сръчност, нямаше и следа от талант.