Все пак трябваше да призная, че причината бе в моите възприятия. Знаех, че онзи странен период в изкуството, наречен „модернизъм“, създава всеобщ вкус към картини и скулптури от псевдоварварски, примитивен тип и изказванията на изкуствоведите за някои от тези работи не се различаваха много от нещата, които бях чул от Боулс и Ганет. Може би тези чудати творения наистина бяха това, за което те ги обявяваха, а аз бях само еснаф, който не можеше да различи едно произведение на изкуството, когато го види.
Имаше обаче и един практически въпрос, който доста ме объркваше. Какво ставаше с тези предмети? Разбира се, нито един от двамата не работеше за някой магазин. Тогава как пласираха произведенията си и кой ги купуваше? И двамата разполагаха със значителни материали и съоръжения и можеше да се приеме, че производството им отговаря на средствата за производство, още повече, че явно и двамата по този начин получаваха средства за препитание. Значи някъде се търсеха примитивни глинени съдове и варварски украшения. Но къде? Реших — макар че изобщо не ми влизаше в работата — да задам предпазливо няколко въпроса.
Имаше и друго, което с основание ме занимаваше повече — отношенията между двамата мъже. Привидно те бяха приятели, другари, колеги и в известен смисъл съдружници. Но със сигурност не бяха истински приятели. Ганет откровено го беше признал, но дори и да не бе така, неприязънта му към Боулс бе очевидна и едва я прикриваше. Разбира се, бе съвсем нормално да подозира Боулс в опит да го отрови, да не споменаваме за твърде съмнителните връзки на този господин с мисис Ганет. Наистина не можех да разбера защо, ако той криеше в себе си това подозрение — Торндайк изобщо не се съмняваше в това, — бе позволил да се продължи тази връзка.
Но ако чувствата на Ганет към Боулс бяха извън всякакво съмнение, то обратното, в никой случай не беше така. Поведението на Боулс не бе приятно. То бе грубо и вулгарно — като изключим случаите, в които говореше „интелектуално“, — а и беше склонен да се държи оскърбително. Но въпреки че бе простак, неговата неучтивост не бе преднамерена и доколкото можех да преценя тогава, не показваше никакви признаци на враждебност към Ганет. Очевидно омразата бе едностранна.
И все пак сигурно имаше нещо повече. Защото ако бе установено — и аз бях убеден в това, — че Боулс е направил съзнателен, хладнокръвен опит да отрови Ганет, този опит предполагаше подбуда, която, меко казано, не е била породена от доброжелателност.
Тези въпроси се трупаха, за да превърнат ателието във фокус на моето огромно любопитство и тъй като работата ми изискваше главно да безделнича, прекарвах голяма част от времето си там — наистина повече, отколкото би трябвало, ако Ганет не бе показал ясно, че с радост очаква посещенията ми. Понякога се чудех дали му е приятна компанията ми, или честите ми посещения в ателието го карат да се чувства по-сигурен. Вероятно беше второто, защото винаги когато го сварвах сам, използувах възможността да се убедя, че всичко при него е наред. Във всеки случай винаги се радваше да ме види, а що се отнася до мен, аз открих, че различните дейности на двамата са много интересни за наблюдение, наред с любопитните загадки, които криеха твърде странните им отношения.
Положението постепенно се промени: от обикновен наблюдател се превърнах в нещо като помощник. Имаше много чудновати занимания, които не изискваха специално умение и аз можех да помагам. Например приготовлението на шамота — никога не научих защо го наричат така, а беше съвсем обикновен материал, прах, получен от стрити парчета от дефектни или повредени керамични съдове или от счупени форми, използуваше се за закаляване на глината, та да не се напуква в пещта. Парчетата или счупените форми се счукваха с голям тежък чук, докато се превърнеха в малки парченца, които се слагаха в трошачката за шамот и се смилаха на прах. После този прах се пресяваше през няколко сита, всяко с определена големина на отворите, и така разделеният прах — грубо, средно и фино смлян — се прибираше в съответните сандъчета.
А имаше и друго — гипсът. И двамата използуваха гипс, а аз бях доволен да науча техниката на смесването, изливането и оформянето му. От време на време Ганет правеше гипсова форма за някоя хубава купа или кана (за мое голямо учудване, тъй като това напълно противоречеше на професионалните му принципи), „пресоваше“ едно-две копия — работа, при която помагах, докато станах съвсем опитен. Помагах на Боулс да изпича своите чудновати плоски брошки от емайл, да отлива грубите си златни украшения и се заех с почистването и излъскването. И накрая — пещта, която ме заинтригува най-много от всичко. Тя се напалваше с въглища и изискваше голямо внимание и преди, и по време на изпичането. Ганет се занимаваше сам с подготовката на пещта, а аз стоях отстрани и наблюдавах действията му: начина, по който редеше съдовете в смляния кремък или костна пепел — той използуваше предимно костна пепел — в „капсулите“ — форми от огнеупорна глина за предпазване на съдовете от пламъците — и накрая затваряше отвора на пещта с огнеупорни глинени плочки.