Като приключих с украсата и я зачистих с моделиращия инструмент, отдръпнах се и огледах работата си не само със задоволство, но и с известна изненада, колкото и да беше груба и недодялана, за снизходителния ми поглед това бе един доста приятен малък съд и като го сравних с глинените гърнета на Ганет, които съхнеха в редица на лавицата, още веднъж си зададох въпроса какви ли са тъй наречените „невидими“ качества, които придава ръката на майстора.
Направих място на лавицата, като преместих един от съдовете от средата в края и се заех с опасната задача да сваля моето гърне от колелото. Инструментът, който използувах, беше тънка жица с дървени дръжки в двата края, с която режехме глината — опасен предмет, защото едно погрешно движение можеше да отнесе дъното на гърнето. Но провидението, което понякога наблюдава действията на простосмъртните, направляваше ръката ми и накрая жицата се показа, а гърнето се отдели от повърхността, за която бе залепено. С безкрайно внимание и нежност — защото все още беше меко — аз го вдигнах с ръце и го занесох на лавицата, където го оставих на сигурно място. След това почистих колелото, като заличих всички следи от непозволените си действия, хвърлих наполовина завършения съд в сандъчето за глина и си отидох, предвкусвайки изненадата на Ганет, когато отиде да провери съхнещите на лавицата съдове.
Но събитията се развиха така, че моята невинна шега не произведе впечатление, защото пропуснах развръзката. Внезапна епидемия от дребна шарка в близкото училище ми отне времето дотолкова, че посещенията ми в ателието трябваше да бъдат прекратени за няколко дни и когато най-накрая успях да отида един следобед, обстоятелствата бяха така сериозни, че погълнаха вниманието ми. Тъй като тази случка по-късно щеше да добие особена важност, ще се осмеля да я опиша в подробности.
Този път не минах през портата, както обикновено, защото в края на Джейкъб Стрийт настигнах мисис Ганет, двамата продължихме заедно до къщата и влязохме. Тя, изглежда, искаше да пита за нещо съпруга си, защото като отворих страничната врата, излезе и дойде заедно с мен в ателието. Когато наближихме, изведнъж вътре чухме необичайна врява, тропане и блъскане, като че ли някой хвърляше мебели и преобръщаше столове, всичко това придружено от подчертано гневни викове. Мисис Ганет спря рязко и сграбчи ръката ми:
— Господи! — възкликна тя. — Двамата пак се карат! Какъв ужас! Как бих искала мистър Боулс да се премести на друго място. Като не се разбират, защо не се разделят?
— Май не я карат добре заедно, а? — предположих аз, ослушвайки се внимателно, и усетих, че не съм се изразил съвсем точно, защото те явно се караха здравата.
— Не — отговори тя, — особено откакто… вие знаете. Питър мисли, че мистър Боулс му е дал онова нещо. Направо е смешно, а мистър Боулс… аз няма да вляза сега. — Тя се обърна и се прибра в къщата, като ме остави пред вратата на ателието — колебаех се дали да вляза смело, или да последвам дискретния пример на дамата и да оставя двамата мъже да се оправят сами.
Положението беше много неудобно. От друга страна, не исках да си отида, защото намесата ми можеше да се окаже необходима. Стоях, колебаейки се между тактичността и целесъобразността на действията си, докато един гневен вик на Боулс не разреши въпроса.
— Да знаеш, че сам си го изпроси! — изрева той, при което, зарязвайки всякакъв такт, аз почуках и влязох.
Отворих бавно и доста шумно и постоях няколко минути в тъмното преддверие на ателието, след това я затворих също така бавно, за да имат време да се пооправят. Шумът от бързи движения вътре ми подсказа, че точно това вършат, и когато дръпнах завесата и влязох, те стояха в двата края на ателието. Ганет закопчаваше посмачканата си яка, а Боулс седеше до своята маса, на която лежеше чук, поставен там подозрително бързо. И двамата явно бяха възбудени — Боулс, със зачервено лице, див поглед и ужасно разгневен, Ганет — задъхан, блед и зъл.
Поздравих ги с безразличие, като че ли не бях забелязал нищо нередно, и се извиних за дългото си отсъствие. Това прозвуча доста фалшиво, защото преобърнатите столове, тежко дишащият и видимо треперещ Боулс, а и опасният чук показваха, че бях влязъл точно навреме.
Пръв се окопити Ганет, макар че дори Боулс успя да изръмжи сърдито за поздрав; като вдигнах един стол от земята, седнах и се опитах да поддържам някакъв разговор и да успокоя духовете. Погледнах към лавицата, но тя бе празна. Очевидно, съдовете, които бях оставил да съхнат, бяха изпечени и продадени. Не можех да предположа какво се е случило с моята кана, пък и не ме интересуваше много. Ясно бе, че обстоятелствата не са подходящи за шеги, нито пък за какъвто и да било друг разговор; може би трябваше да намеря някакво извинение и да се измъкна, ако не бе нежеланието ми да оставя двамата в такова настроение.