Почувствах, че е мой дълг да го наблюдавам, тъй като някой явно се беше опитал да го отрови. Този човек имаше някаква причина да желае смъртта му и пренебрегваше всякакви скрупули в желанието си да постигне целта си и тъй като подбудата несъмнено още съществуваше, колкото и спокойно да бе приел нещата, Ганет бе застрашен от следващ, по-успешен опит, без да споменавам възможността да бъде ударен по главата с чук по време на някои от малките разправии с Боулс. Не трябваше да го оставям сам толкова време, без нито едно кратко посещение за проверка.
При тази мисъл реших да отида в ателието веднага след като свърша с прегледите и да се убедя, че всичко е наред; докато времето минаваше и не се появяваха никакви пациенти, погледът ми нетърпеливо следеше часовника, чиито стрелки пълзяха към шест часа, когато щях да бъда свободен. Оставаха само три минути и часовникът тъкмо издаде встъпителното хлъцване, предхождащо отброяването на кръгъл час, когато чух как вратата на чакалнята се отвори и затвори, което ми подсказа, че е дошъл и последният пациент.
Беше много досадно, но в края на краищата затова бях тук. Като забравих за Ганет, станах, отворих и надникнах в чакалнята.
Посетителката бе мисис Ганет и като я погледнах, сърцето ми се сви. Защото разтревоженото й, почти ужасено лице ми каза, че се е случило нещо лошо и във въображението ми веднага започнаха да се въртят ужасяващи гледки.
— Какво се е случило, мисис Ганет? — попитах аз, като я заведох в кабинета. — Изглеждате много разтревожена.
— Наистина съм разтревожена — отговори тя. — Случи се нещо странно и тревожно — моят съпруг е изчезнал.
— Изчезнал? — повторих изумено. — Откога?
— Това не мога да ви кажа — отговори тя. — Нямаше ме около две седмици и като се върнах, намерих къщата празна. Тогава не се замислих много, тъй като в писмото си не бях писала точно кога пристигам и просто реших, че е излязъл. Но после намерих писмото си в пощенската кутия, което ми се стори малко странно, тъй като беше стояло там два дена. Тогава се качих и разгледах още веднъж спалнята му, но там всичко беше подредено. Леглото му беше оправено, никой не бе спал в него, а тоалетните му принадлежности и гребените бяха на мястото си. После погледнах в гардероба, но не липсваше нито една дреха, като изключим костюма, който той обикновено носи. След това слязох в салона да видя дали си е взел бастуна или чадъра, но не беше взел нито едното, нито другото. И двете си стояха там и което е за отбелязване, и двете му шапки висяха на закачалката.
— Искате да кажете, че не липсва нито една шапка? — възкликнах аз.
— Да. Той има само две шапки, но и двете са там. Изглежда, че е излязъл без шапка.
— Но това е невероятно! — казах аз. — Сигурно прислужницата ви знае от колко време го няма.
— Нямаме прислужница — отговори тя. — Последното момиче, Мейбъл, получи предупреждение за напускане и си отиде едни седмица преда да замина и тъй като нямаше време да се търси нова прислужница, решихме да отложим това до моето завръщане. Той каза, че може сам да се грижи за себе си и да се храни навън, ако се наложи. Наблизо има няколко добри ресторанта. И така вчера цял ден чаках с надеждата да се върне и стоях почти до един часа през нощта, но той не се върна, а днес никакъв го няма.
— Предполагам, че сте ходили в ателието? — попитах аз.
— Не, не съм ходила там — отговори почти шепнешком. — Затова идвам при вас. Не събрах кураж да вляза.
— Но защо?
— Беше ме страх — отговори тя със същия тих, разтревожен глас, — че там може да има нещо… нещо, което… е, не знам какво точно си помислих, но вие разбирате…
— Да, разбирам — казах аз, като се изправих, защото часовникът бе ударил шест часа и аз бях свободен. — Трябва да влезем веднага. Съпругът ви може да е имал внезапна криза или припадък и да лежи там безпомощен.
Излязох в салона и написах на табелата адреса, на който можеха да ме намерят при спешен случай. После тръпнахме с мисис Ганет, като минавахме за по-пряко по задните улички, които вече познавах добре. Крачехме бързо и почти не разговаряхме; докато вървяхме, аз размишлявах върху странните и тревожни новини, които ми съобщи тя. Несъмнено изглеждаха твърде злокобни. Беше немислимо Ганет да е излязъл от къщи без шапка и без необходимите си вещи, без да остави бележка. С него се бе случило нещо. Но какво? Лично аз очаквах да намеря трупа му в ателието, а и мисис Ганет очевидно очакваше това, както подсказваше ужасът й при мисълта да го потърси там. Но този ужас ми се виждаше малко неестествен. Защо се страхуваше да влезе в ателието, дори и да очакваше, че ще намери там мъртвия си съпруг? Дали защото знаеше, или подозираше нещо, за което не бе казала? Това бе напълно възможно. Дори и да не е била съучастница в отравянето, тя би трябвало да знае или най-малкото да подозира кой е отровителят, а и беше съвсем вероятно да се досеща за мотива на престъплението. Но тогава трябва да е разбирала, както и аз, че мотивът остава и това може да доведе до ново престъпление.