Когато стигнахме до къщата, опитах да отворя портата към ателието, но тя бе заключена, а ключът, който ми беше дал Ганет, не бе в джоба ми. В това време мисис Ганет отвори входната врата със своя ключ и влязохме заедно в къщата.
— Ще дойдете ли с мен в ателието? — попитах аз, докато прекосявахме салона към страничната врата, водеща към двора.
— Не — отговори тя, — ще дойда с вас до вратата и ще ви чакам отвън, докато проверите дали той е там, или не.
Прекосихме заедно двора и когато стигнахме до вратата на ателието, опитах се да я отворя. Но тя бе заключена и като я огледах с помощта на фенерчето си, разбрах, че е заключена отвътре и ключът е в ключалката.
— Какво да правим сега? — казах аз. — Как да влезем вътре?
— Има резервен ключ — отговори тя. — Да отида ли да го взема?
— Няма да стане — отговорих аз. — В ключалката има ключ, а вратата откъм улицата също е заключена. Имате ли резервен ключ за нея?
Имаше, тъй че се върнахме в къщата, където тя го намери и ми го даде. Когато го вземах от разтрепераната й ръка, видях — макар че тя не каза нищо, — че заключената врата и ключът отвътре са засилили уплахата й. А и на мен това изглеждаше твърде зловещо.
Ако и вратата се окажеше заключена отвътре, тогава всяка надежда или съмнение щеше да изчезне. Затова, страшно обезпокоен, аз бързо излязох на улицата и изтичах към портата. За щастие ключът влезе свободно и се превъртя в ключалката, аз отворих и влязох в ателието. Като осветявах пътя си с фенерчето, стигнах до електрическия ключ и го завъртях, стаята се заля със светлина. От пръв поглед ми стана ясно, че няма никой — нито жив, нито мъртъв. След това отключих вратата към двора и я разтворих широко, като видях, че мисис Ганет стои отвън.
— Няма го вътре — обявих аз, а тя влезе почти на пръсти в преддверието и надникна зад завесата.
— Господи! — възкликна тя. — Какво облекчение! И все пак къде ли може да е? Не мога да се отърва от мисълта, че му се е случило нещо.
Тъй като не можех да не се съглася с нея, не й отговорих, а попитах:
— Сигурно сте претърсили основно къщата?
— Да — отговори тя, — и не бих могла да го направя още веднъж. Но ако сте така любезен, моля ви да поогледате и да се убедите, че не съм пропуснала нищо…
— Смятам, че е добра идея — казах аз. — Но какво ще правите вие довечера? Не трябва да оставате сама в тази къща.
— И да искам, не мога — отговори тя. — Миналата нощ беше кошмарна, а сега нервите ми са изопнати до крайност. Не мога да издържа още една такава нощ. Ще отида при моята приятелка мис Хюз — тя живее на Морнингтън Кресънт, — за да видя дали ще дойде да ми прави компания.
— По-добре ще бъде тази нощ да останете при нея — казах аз.
— Да, разбира се — съгласи се тя. — Така ще е много по-добре. Не бих останала тази нощ вкъщи. След като разгледате у нас, ще изтичам да я попитам.
— Не е нужно да ме чакате — казах аз. — Отивайте веднага при нея, става късно. Оставете ми адреса и ще ви се обадя на път към къщи, за да ви кажа дали съм открил ключа на загадката.
Тя веднага се съгласи с предложението ми и явно изпита облекчение, че ще се махне от тази къща. Върнах се с нея през двора и като я изпратих до входната врата и се убедих, че тръгна, затворих и влязох в къщата, доволен, че съм сам и че имам възможност да проуча всичко на спокойствие, без да ме наблюдават.
Разгледах най-подробно всичко, като започнах с таванските помещения и методично слизах надолу. На горните етажи имаше няколко необитаеми стаи, някои от тях бяха съвсем празни, а други, по-малко или повече, пълни със стари мебели и разни вехтории. Тези стаи аз преглеждах най-старателно, като отварях всяко възможно — и невъзможно — скривалище и надзъртах с помощта на джобното си фенерче в мрачните плесенясали ниши, в ъглите на тавана или под стълбището. Коленичех в спалните, за да погледна под леглата, отварях чекмеджетата и гардеробите и разбулвах дрехите по закачалките, за да се убедя, че под тях не е закачено нищо друго. Прегледах дори комините, като ги осветявах с фенерчето си и бърках вътре с бастуна — единствен плод на моите усилия бяха саждите в ръкавите ми, пък и нищо не открих. Само в стаята на Ганет забелязах, че купите, тавите и статуетката на маймуната бяха изчезнали от полицата над камината. Това занимание бе доста зловещо и ставаше все по-зловещо (поради нещо като самовнушение), докато изследвах стая след стая. И докато оглеждах голямата кухня с каменен под и твърде зловонен килер и претърсвах приличната на пещера изба, пълна с голи охлюви, като дори разравях купчините въглища с бастуна, вече очаквах най-страшното.