Така че тук имаше нещо съвсем нередно. Обаче забелязах и друго несъответствие. Големината на купчините пепел даваше ясно да се разбере, че е имало продължително и буйно горене. Но къде бяха изпечените съдове? Лавиците, на които обикновено стояха, бяха празни; нямаше и следа от друго, освен суровите кани. Единственият извод бе, че те са все още в пещта. Но ако действително бе така, изчезването на Ганет съвпадаше с края на изпичането. Това обаче изцяло изключваше възможността да е напуснал по собствено желание. Беше немислимо да е отишъл някъде, оставяйки все още горящия огън и неотворената пещ.
Но нямаше смисъл да се разсъждава. Веднага щях да намеря отговор на въпроса, ако отворех пещта, стига тя да бе достатъчно изстинала. Приближих се и внимателно докоснах тухлената й стена; беше леко топла, след това отключих смело и отворих големия железен капак, покрит с огнеупорна глина; отвътре се показаха огнеупорните тухли, които всъщност затваряха пещта. Тъй като и те бяха умерено топли, аз започнах да ги вадя една по една, а това бе лесна задача, защото не бяха плътно подредени.
Не бе необходимо да ги изваждам всичките, веднага щом преместих най-горния ред, успях да осветя вътрешността с фенерчето си. За свое учудване открих, че пещта е празна.
Загадката оставаше неразрешена. Дори стана още по-сложна. Сега наред с въпроса къде са изпечените съдове, възникна и странният факт, че пещта трябва да е била отваряна още гореща; нещо, което Питър Ганет никога не би направил, тъй като студеният въздух щеше да унищожи горещите съдове. А когато свалих и останалите тухли, вътрешността на пещта се разкри изцяло и забелязах още нещо необичайно. Дъното й, което по време на горенето би трябвало да е покрито с горен кремък или с костна пепел, бе съвършено чисто. То явно бе пометено с голямо старание още докато пещта е била гореща; а отворите бяха задръстени с пепел. Що се отнася до липсващите съдове, имаше една възможност, макар и неприемлива. Може би са били покрити с глазура и печени направо в глазурната пещ. Но не беше така, защото когато отворих фурната, тя бе празна и явно се виждаше, че скоро не е използувана.
Всичко това бе много странно, но то с нищо не намали съмненията ми, че ателието крие тайната за изчезването на Ганет. Обикалях наоколо и се взирах притеснено във всеки предмет, за да открия някаква следа или насочващ белег.
Разгледах внимателно трошачката и забелязах, че в нея скоро е мляно нещо бяло и очевидно сухо, като имах предвид финия бял прах, покрил пода наоколо. Надникнах в големия железен хаван и забелязах, че и в него е било счукано нещо бяло. Разгледах редиците тигели върху лавиците до ръкавицата на Боулс, забелязах, че са лошо направени от необикновено груб материал и се зачудих кога ли ги е правил той. Погледнах дори в ръкавицата — разбира се, нямаше нищо — и като видях, че подът на ателието, изглежда, е мит скоро, започнах да разсъждавам върху вероятната причина за това доста необичайно действие.
Но разсъжденията не ме доведоха доникъде. Очевидно нещо с пещта не бе наред. Горенето е било продължително и силно, но от изпечените предмети нямаше и следа. Какво разумно обяснение можеше да се даде при такива противоречиви факти? Дойде ми наум, че би могло цялото количество да е продадено наведнъж или изпратено на изложба. Но като се замислих малко, реших, че това е невъзможно. Не е имало време съдовете да се охладят, да се довършат, да се покрият с глазура и да се изпекат отново, тъй като пещта бе все още топла.
Грубият, приличен на сандък стол, който Ганет бе направил, за да сяда до масата, бе близо до пещта. Мушнах пръст в дупката на седалката и го дръпнах към отворената врата, за да мога по-удобно да разгледам вътрешността. Но нямаше нищо. Лъчът на фенерчето обходи всички ъгли и само потвърди първоначалното ми заключение. Пещта бе празна и от последното й съдържание нямаше никакви следи, освен малкото едва забележими бели петна, които метлата бе оставила по огнеупорното й дъно.
Седнах за няколко минути с лице към отворената врата и задълбочено заразсъждавах върху тази невероятна загадка. Но нищо не разбрах и след малко поднових търсенето. Защото внезапно се сетих, че съм забравил да проверя съдържанието на сандъците. Ала когато седнах и се обърнах, забелязах на пода малък бял предмет, който явно бе стоял под стола, преди да го преместя. Наведох се да го вдигна и първият поглед превърна всичките ми смътни и неопределени подозрения в ужасяваща сигурност.
Малкият предмет беше ungual phalanx или крайната става на пръст от човешка ръка, явно от показалец, изгорен до снежнобелия цвят, характерен за кремирана кост. Невъзможно бе да греша. Защото ако за някои неща ми липсваше професионален опит, то поне знанията ми по остеология бяха съвсем свежи; след внезапното разкритие аз стоях като закован и гледах втренчено малката останка, пронизан от ужасяващо прозрение.