Загадката на липсващите съдове бе решена. Не бе имало никакви съдове. Дългият и буен огън бе горял, за да унищожи доказателството за едно отвратително престъпление. Другите загадки също бяха решени. Сега вече можех да се досетя какво е мляното в трошачката бяло вещество, защо бързо направените тигели са от такъв необичайно груб материал и защо е било необходимо да се мие подът на ателието. Всички тези странни обстоятелства сега съвпадаха с ужасяваща яснота и всяко от тях потвърждаваше и обясняваше останалите.
Нежно поставих малката крехка кост на стола и започнах да оглеждам мястото още веднъж, в светлината на този нов и ужасен факт. Първо се приближих към лавиците и разгледах тигелите, като ги взимах в ръка, за да ги видя по-добре. Всичко бе съвсем ясно. Вместо от фино смляна костна пепел, както обикновено се правеха, сега бяха използувани натъпканите в тигелната преса частици от натрошени кремирани кости и спойката между частиците бе така слаба, че един от тигелите се разпадна в ръката ми.
Като поставих парчетата върху лавицата, обърнах се да изследвам съдържанието на сандъците, наредени в редица до стената. Започнах със сандъците за глина, в които имаше материал за различните „произведения“ — каменина, фаянс и порцелан. Но като вдигнах капаците, видях, че съдържат глина и там не би могло да има друго. Сандъците за шамот бяха полупразни и в тях нямаше нищо необичайно, същото се отнасяше и до сандъка с гипс, макар че предвидливо бръкнах с ръка в гипса, за да се убедя, че вътре няма нищо. Като стигнах до сандъка с костна пепел, аз естествено го разгледах по-внимателно, защото тук с помощта на мелницата можеха да бъдат скрити остатъците от изгорен труп, за да не ги разпознае някой.
Повдигнах капака и погледнах вътре, но отначало не видях нищо нередно. Сандъкът бе до три-четвърти пълен и съдържанието му приличаше на обикновената фино смляна костна пепел. Но аз нямах намерение да се задоволя с повърхностни наблюдения. Навих си ръкава над лакътя, бръкнах надълбоко в пепелта и проверих съдържанието, като го стисках между пръстите си. Резултатът бе такъв, какъвто бях очаквал след намирането на тигелите. Около двадесет сантиметра под повърхността вече нямаше фин гладък прах. Като че пипах смес от чакъл и пясък, а от време на време и някои по-едри късове, вадех ги и ги пусках в другата си ръка и пак бърках, докато я напълних. След това ги занесох на лавиците с тигелите и като ги оставих на едно празно място, взех едно-две от по-едрите парчета и ги сложих на масата, за да ги разгледам на светлината на голямата лампа в ателието.
Разбира се, нямаше никакво съмнение, що се отнася до естеството им. Характерната костна структура беше очевидна дори и за невъоръжено око; за това бе допринесло и изгарянето на плътта. Аз потвърдих това с помощта на джобната си лупа и след като върнах парчетата обратно на лавицата, затворих капака на сандъка и започнах да обмислям какво да правя по-нататък. Повече проучвания не бяха необходими. Имах налице всички важни факти. Сега знаех какво е станало и всякакво по-нататъшно изясняване на случая бе извън моята компетентност и в компетентността на тези, чиято работа е да разследват престъпления.
Преди да напусна ателието, аз се огледах за някакъв съд, в който да сложа малката кост от показалеца, защото знаех, че ще се разпадне от едно-едничко докосване, а тъй като тя беше единственото неопровержимо доказателство, трябваше да се запази непокътната на всяка цена. Накрая намерих една почти празна кибритена кутия и като изсипах няколкото клечки и откъснах парче от носната си кърпа, завих малката останка, лекичко я поставих в кибритената кутийка и я мушнах във вътрешния джоб на сакото си. След това взех бастуна и се приготвих да си вървя, но тъкмо се отправих към вратата и ми дойде наум, че мога да взема и няколко парченца от сандъка, за да ги изследвам по-подробно на спокойствие. Не че имах някакви съмнения относно естеството им, но микроскопът щеше да изясни въпроса веднъж завинаги. Затова събрах една шепа от лавицата и като ги завих в другата част от кърпичката, поставих малкото вързопче в джоба си и се отправих към вратата, изгасих лампите и си тръгнах, като взех ключа.
Щом излязох от ярко осветеното ателие, трябваше да осветя пътя си с фенерчето и лъчът му попадна на голямата кофа за смет в ъгъла, очакваща боклукчията. За момент си помислих да спра и да я разгледам добре, но си спомних, че не е моя работа да търся други следи, пък и ставаше късно; трябваше да разкажа на мисис Ганет какво съм направил, влязох в къщата и като прекосих салона, озовах се на улицата.