— Смятате ли, че наистина е необходимо? — запита тя. — Ако повикаме полицията, вестниците ще пишат и шумът и скандалът няма да имат край, а той може да се върне и утре.
— Мисля, че нямаме избор — твърдо отговорих аз. — Рано или късно ще трябва да се съобщи на полицията и трябва да се обадим, докато събитията са скорошни и следите са пресни. И за нас няма да е добре, ако излезе, че сме се опитали да потулим случилото се.
Последната ми забележка я убеди. Тя се съгласи, че може би е по-добре да уведомим полицията за изчезването и за мое голямо задоволство ме помоли да се заема с тази задача.
— Мисля, че няма да се справя сама — каза тя, — а и вие сте работили като съдебен лекар и познавате полицаите, ще ви бъде по-лесно. Не е ли по-добре да ви дам ключа, в случай че поискат да претърсят къщата?
— На вас няма ли да ви трябва? — попитах аз.
— Не — отговори тя, — мис Хюз ме покани да остана засега тук. Освен това имам резервен ключ, който е у мен, а ако Питър се върне, той си има ключ.
С тези думи тя ми подаде ключа и като го сложих в джоба си и се сбогувах с нея, отправих се с несигурни крачки към къщи, като се надявах, че няма да заваря спешни повиквания, а солидна вечеря. Бях много доволен от разговора и се поздравявах, задето си бях мълчал. Защото сега нямаше да се наложи да взема участие в разследването. Разбира се, полицията щеше да претърси ателието и да открие това, което щях да й подскажа, но разкритието щеше да си бъде нейно.
На влизане с тревога погледнах таблата за писма и промърморих благословия над празната й повърхност. Тъй като апетитният аромат, идващ откъм долния етаж, ми подсказа, че и там всичко е наред, отидох в банята да се измия и среша с удоволствие, изпитвайки чудесното чувство, че съм гладен като вълк.
Докато се справях с отличния обяд — или вечеря, — който съобразителната ми икономка бе приготвила, беше съвсем естествено да се върна към смайващите събития от последните няколко часа. Сега, когато възбудата от претърсването се бе уталожила, започнах да размишлявам над моите открития. Те не оставяха никакви съмнения (въпреки предупрежденията на Торндайк), че моят приятел Питър Ганет е бил убит и заради приятелството ни се чувствах задължен — да не говорим за дълга ми на добър гражданин — да направя всичко, което е по силите ми, за да установя самоличността на убиеца и да го предам — него или нея — в ръцете на закона.
Но кой ли беше убил моя приятел? Аз не изпитвах ни най-малко съмнение относно личността на втория участник в тази ужасяваща драма. В момента, в който разбрах, че е извършено престъпление, бях сигурен кой е престъпникът. Както и да е, още веднъж подредих всички известни факти така, както трябва да бъдат представени на един непознат и както трябваше да ги представя на полицията.
Какво можеше да се каже със сигурност за личността на убиеца? На първо място това бе човек, който е имал достъп до ателието. Освен това е знаел как се подготвя и пали пещта. Знаел е как и за какво се използуват трошачката и пресата за тигели и кой от сандъците е за костна пепел. А доколкото ми бе известно, един-единствен човек отговаряше на това описание — Фредерик Боулс.
Освен това, ако разгледаме въпроса от друга страна, имаше ли причини да подозирам Боулс? Причините бяха няколко. Боулс със сигурност е бил в къщата, когато Ганет е оставал сам и е имал възможност да го убие. Сега беше изчезнал неизвестно къде и изчезването му, изглежда, съвпадаше с времето на извършване на убийството. Със сигурност знаех, че поне веднъж бе нападал Ганет. Но много по-важен бе фактът, че той бе сериозно заподозрян в преднамерен опит да отрови Ганет. Наистина „подозрение“ беше слабо казано. Това бе почти сигурно. Дори предпазливият Торндайк не бе скрил мнението си за личността на отровителя.
На този етап на разсъжденията ме осени — както, струва ми се, казват американците — вдъхновение или щастливо хрумване. Боулс беше направил най-малко един опит да отрови бедния Ганет. Подозирахме повече от един опит, но за този нямаше съмнения. И така, една от странните особености на престъпника е силно изразената склонност към повторения. Излизайки от затвора, фалшификаторът на пари направо започва отново да фалшифицира пари; крадецът, фалшификаторът, джебчията — всички те са склонни да повтарят успехите и дори неуспехите си. Следователно и отровителят, чийто първи опит е бил осуетен, опитва отново не само по същия начин, но и почти винаги със същата отрова.
И така, Боулс е бил сам с Ганет. Значи е имал възможност да го убие, а може да се приеме, че е имал и средството. Възможно ли е да е направил нов опит и да е успял? Наистина обстановката предполага насилие, а от гледна точка на убиеца то е било за предпочитане пред сравнително бавния начин с отровата. Вярно е, че една солидна доза арсеник има твърде бърз ефект; а и в края на краищата при дадените условия факторът време не е бил толкова важен.