— Много лесно — отговорих аз. — У мен са ключовете, имам и разрешението на мисис Ганет да влизам в къщата и да ви пусна, за да я огледате. Ако трябва, мога да ви дам ключовете, но бих предпочел да отворя аз.
— Съвсем правилно — каза инспекторът. — Освен това бихме искали да ни придружите, тъй като познавате всичко в ателието, а ние не. Кога бихте могли да уредите огледа? Колкото по-бързо, толкова по-добре, тъй като случаят е много спешен.
— Ами — отговорих аз, — имам да направя няколко посещения и е време да тръгвам, не бива да изоставям работата си.
— Разбира се — съгласи се инспекторът. — Щом ви зове дългът, отивайте, а освен това един жив пациент е по-добър от един мъртъв грънчар. За колко часа да се уговорим?
— Смятам, че до четири ще свърша. Удобно ли е?
— За мен да — отговори инспекторът, като погледна въпросително към колегата си и тъй като последният се съгласи, уговорихме се да дойдат вкъщи в четири часа, за да отидем заедно в ателието.
Като си тръгвах, зърнах моята скъпоценна огледална тръба — пренебрегната от Бланди, но твърде скъпа за мен — и я взех уж между другото, като казах, че ще я пазя, в случай че потрябва. Никой не възрази и аз я прибрах в кутията, а тъй като вързопчето с пепелта също бе изпълнило задачата си, завързах го и го пуснах в джоба си.
На излизане от полицейския участък прочетох набързо списъка на прегледите, избрах подходящ маршрут и тръгнах, като се опитвах — без особен успех — да прогоня от главата си мисълта за загадката Ганет, за да се съсредоточа върху състоянието на пациентите си. Но ако си позволих да отвлека вниманието си от работата, то аз си наваксах с бързина, тъй като привърших посещенията за рекордно време и дори след спокойния обед имах на разположение половин час, преди да дойдат посетителите ми. Този половин час прекарах с шапка на глава, като крачех из кабинета, измъчван от мрачни опасения да не би някое ненавременно посещение да попречи на срещата. За щастие никой не дойде и точно в четири часа инспектор Бланди пристигна и ме придружи до голямата си просторна кола, паркирана пред къщата.
— Началникът на полицията не можа да дойде — обясни Бланди, докато отваряше вратата на колата. — Но това е без значение. Случаят не е за местната полиция. Ако наистина има нещо, хората от криминалния ни отдел ще проведат разследването.
— И какво предлагате да направим сега? — попитах аз.
— Само ще проверим разказа ви — отговори той. — Аз лично го приемам без колебание, след като се запознах с вас и имах възможност да отбележа предпазливата ви и точна работа. Но нашите хора не приемат нищо на доверие, ако могат да видят доказателствата, така че трябва да представя тези факти, след като лично съм се запознал с тях, макар ние с вас да знаем, че без ваша помощ не бих могъл да видя нищо.
Аз скромно се възпротивих, като изтъкнах, че съм само любител-детектив, но той отказа да слуша и възкликна:
— Скъпи ми докторе, вие се подценявате! Цялото откритие е ваше. Помислете си какво щеше да се случи, ако не вие, а аз бях надникнал в ателието. Какво щях да видя? Нищо, драги ми сър, нищо. Разумът ми щеше да отбележи видимите предмети, но никога нямаше да ми дойде наум какво означават те. Докато вие с погледа на специалист веднага сте забелязали следи от необичайни действия. Между другото разбирам, че ще мога да се възползувам от вашето ценно сътрудничество и съвети в този случай.
Отговорих, че ще ми бъде много приятно да остана известно време и да му помогна (всъщност изгарях от любопитство да видя как работи), при което той топло ми благодари и все още изказваше благодарностите си, когато колата спря срещу входната врата на Ганет. И двамата слязохме, Бланди взе един голям куфар в платнен калъф, който постави на паважа, докато оглеждахме къщата.
— Към къщата на Ганет ли води тази порта? — попита той и посочи широката двукрила врата на ателието.
— Да — отговорих аз, — от нея се влиза направо в ателието. Искате ли да влезем оттук? Ключът от малката вратичка е у мен.
— Не този път — каза той, — по-добре е да влезем през къщата, за да можем да разгледаме разположението на помещенията.
Аз го преведох през входната врата и през салона, където той се огледа с изпитателен поглед, като обърна специално внимание на закачалката за шапки и на стойката за чадъри.
После отворих вратата и заедно прекосихме двора, където той отново разгледа внимателно всичко наоколо и най-вече оградите и къщите, които заобикаляха двора. Скоро забеляза кофата за смет и като се приближи, вдигна капака и надникна замислено вътре.