По този въпрос не можех да кажа нищо, пък и инспекторът не продължи тази тема. Явно огледът бе приключил, защото той започна да събира различните предмети, които бяхме намерили в чекмеджетата, като удостои с най-голямо внимание златните плочки.
— Тъй като мистър Боулс, изглежда, е изчезнал — каза той, — ще се погрижа за тези неща. Твърде ценни са, за да бъдат оставени в необитавано ателие. Освен това временно ще си присвоя ателието, тъй като може да се наложи да продължим с огледа. Все още не сме разгледали кофата със смет, а сега е твърде късно за това. Всъщност време е да тръгваме. А ключа, докторе? Ще запечатаме вратите, преди да излезем, малката вратичка отвътре, а дворната врата отвън. А и мястото ще трябва да се постави под наблюдение. Ще ми направите голяма услуга, ако ми оставите ключа, за да не безпокоя мисис Ганет. На вас едва ли ще ви трябва.
Разбрах, че иска да го вземе и тъй като на мен повече не ми бе нужен, дадох му го заедно с резервния ключ от вратичката, при което той многословно ми благодари и се приготви да тръгва.
— Само ще си отбележа сегашния адрес на мисис Ганет, в случай че трябва да се свържем с нея, а вие може да ми оставите и този на Боулс. Ако е възможно, ще се опитаме да влезем във връзка и с него.
Дадох му двата адреса, първия доста неохотно, защото подозирах, че мисис Ганет я очакват неприятни преживявания. Но не можеше да й се помогне. Полицията трябваше да се свърже с нея дори само, за да й съобщи за смъртта на съпруга й. Беше ми жал за нея, колкото и малко да я харесвах и да не одобрявах връзките й с Боулс.
Когато инспекторът заключи, залости и запечата вратичката, той взе чантата си и излезе на двора, където заключи другата врата с ключа, който бях оставил в ключалката, прибра го в джоба си и после я запечата. Качихме се в колата и когато шофьорът остави цигарата и книгата, потеглихме към къщи; пристигнахме точно навреме за вечерните ми прегледи.
Глава десета
Инспектор Бланди е любопитен
Лошите ми предчувствия, свързани с мисис Ганет, се оправдаха изцяло, и то много скоро. На третия ден сутринта след претърсването на ателието получих бележка от мис Хюз, донесена на ръка, в която се казваше, че нейната гостенка е преживяла тежък шок и е в състояние на пълно нервно изтощение. Тя беше изразила желание да ме види и мис Хюз се надяваше, че ще я посетя възможно най-скоро.
Тъй като разговорът обещаваше да бъде доста дълъг, реших да се справя с останалите пациенти от скромния си списък, за да ми остане повече време за един спокоен разговор. В резултат на това доста след дванадесет аз позвъних на вратата на къщата на Морнингтън Кресънт. Отвори ми самата мис Хюз, от която получих първите сведения за последните събития.
— В ужасно състояние е, горката — каза мис Хюз. — Естествено беше доста разстроена от загадъчното изчезване на съпруга си. Вчера обаче я посети един господин — офицер от полицията, макар че никога не бихте допуснали това, ако го видите. Не знам какво й каза — изглежда, се е заклела да го пази в тайна, но той стоя дълго, а когато си отиде, влязох в гостната и я намерих припаднала на дивана. Но не бива да ви задържам с много приказки. Накарах я да лежи, докато дойдете да я видите, така че ще ви заведа в стаята й.
Мис Хюз не беше преувеличила нищо. В измъчената бледна жена в леглото едва открих жизнерадостната дама, която познавах. Като погледнах бледото й лице, обърнато така умолително към мен, цялата ми неприязън — това едва ли беше и антипатия — се стопи пред естественото съчувствие, поето изпитвах пред очевидната й мъка.
— Чухте ли какво ужасно нещо се е случило, докторе? — прошепна тя, когато мис Хюз излезе, дискретно затваряйки вратата след себе си. — Искам да кажа за това, което полицията е открила в ателието.
— Да, зная — казах аз, доста успокоен от факта, че името ми не е било споменато във връзка с разкритието. — Предполагам, че офицерът, който ви е посетил, е инспектор Бланди?
— Да, това е името му и трябва да кажа, че беше много учтив и изпълнен със съчувствие. Той ми съобщи ужасната вест най-внимателно и ми каза колко съжалява, че ми носи такава лоша новина. Наистина изглеждаше, че ми съчувства. Как бих искала всичко да беше свършило дотук. Но не! Той стоя много дълго, като ми повтаряше непрекъснато колко ме съжалявал и задаваше въпроси, десетки въпроси, докато изпаднах в истерия. Мисля, че можеше да ми даде ден-два, за да се опомня малко, преди да ме подлага на такъв разпит.
— Наистина изглежда доста прибързано — казах аз, — но трябва да го извините. Полицията трябва да действа незабавно и е съвсем естествено да иска да събере фактите във възможно най-кратък срок.